По невидимите скули на здрача
ще те позная,
макар че ме е страх от тъмното
и от същината на самия страх,
която е неназовима.
Ти зашлеви небето,
разпиля лицето си
и издиша вятъра,
само и само да се втурнеш към мен -
със сърце, изпаднало в облаците
и катедрали от синчец по устните.
Говори ми на език,
който още не е измислен
и остани при мен,
в наплашените от утрото поляни.
Поне до утре.
Няма закъде да бързаш.
Трохичките вместо пътека
отдавна разцъфтяха.