автор: yotovava

Не всяко куче е бездомно,
не всеки призрак е домашен.
След лицемерната ти скромност
ми иде нейде да отпраша –

и да посипя с прах и пепел
душата си – разбита стомна.
Словата ти – като със свредел
дълбаят в мен, откак се помня.

И есен съм била, и пролет,
искрица – блеснала сред мрака.
Бих пила мед или отрова.
Но да се моля – не очаквай.

Защо си с мен, ако не трепва
за миг сърдечната ти струна?
Аз нося в длан дъждовен шепот.
Да бъда друга – не си струва.

Оттук раздялата е близо –
зад ъгъла приижда зима.
Спести ми топлата си риза.
И забрави, че си ме имал.