автор: Perunika

Невроните в мозъка бяха нервирани. Ония келеши в корема пак бяха пуснали безумни количества кисело зеле извън одобрената квота и сега нелегалните ферменти, пристигнали с тях, купонясваха на широка нога в стомаха и скоро щяха да се разпилеят из целия лабиринт на червата, иди ги събирай после. На всичкото отгоре мускулните клетки в краката не спираха да изпращат съобщения за болка и да се оплакват, че не знаят къде да си складират излишната млечна киселина.
- Ми да не сте я произвеждали в такива количества, - сопнаха им се невроните.
- Е как да не я произведем, като вие вчера ни вдигнахте по тревога и ни наредихте да се задействаме моментално, за да не изпуснем автобуса, - нацупиха се мускулните клетки.
- Извинявайте за прекъсването, ама нали не сте забравили нашето проблемче? - обади се един хор от гласчета някъде откъм долното чене. - Ако сте ни загубили прошението, можем да пратим ново - добавиха с готовност те и още преди невроните да успеят да отговорят, изстреляха поредната канонада от съобщения за остра болка.
- Стига! - ревнаха невроните. - Не сме ви забравили. Знаете, че в момента сме на работа и не можем да се занимаваме с вас.
- Да, да, добре, разбираме - отвърнаха гласчетата помирително, но за всеки случай продължиха да пращат нови съобщения за болка на всеки три секунди.
- Вижте, в корема пак са избухнали безредици и почти всичките ни екипи трябваше да заминат спешно натам - обадиха се червените кръвни телца. - Не може ли да обявите сънно положение, защото нямаме достатъчно ресурс да покриваме всички телесни области в будно състояние?
- Да, и нашите отряди пътуват натам - включиха се имунните клетки. - Но проверката на смутителите и евентуалното им обезвреждане или депортиране ще отнеме време, така че едно сънно положение ще ни дойде добре, иначе цялата работа може доста да се проточи.
- Не можем да обявяваме сънно положение в работно време! - изкрещяха невроните.
- Хубаво - начумериха се имунните клетки. - Ама после като почнат и червата да ви пращат съобщения за болка, да не се сърдите на нас.
Невроните, отговарящи за вътрешните работи, се събраха на съвещание.
- Дали да не им пуснем една извънредна заповед за голяма нужда?
- Няма смисъл, ония в червата още не са готови за депортация.
Дзън! - издрънча поредното спешно съобщение от долното чене. На тикъра под него вървяха нонстоп мърморенията на мускулните клетки.
- Уф! Да вземем да им пратим един аналгин, че да мирясат всичките.
- Миналата седмица вече на два пъти им пращахме, ще вземат да свикнат и ще престане да им действа.
- Да де, ама така не може да се работи...
- Здравейте - цъфна отнякъде един медиатор, - от Външно казаха, че на смартфона му свършва батерията.
- Е, нас какво ни засяга това? Смартфоните са работа на ония от Външното министерство.
- Да де, ама вие трябва да издадете нареждане към дясната ръка да му включи зарядното.
- Уф, да, добре, къде ни беше формулярът за дясна ръка?
След кратка размяна на сигнали невроните изработиха нареждането и медиаторът отпътува с него.
- Та докъде бяхме стигнали? А, да, до аналгина.
- Дали да не пробваме с някое друго болкоуспокояващо?
- Друго нямаме тука, пък и...
- Здравейте - появи се пак медиаторът, - от Външно се извиняват, но контактите от дясната страна на бюрото били заети.
- И защо това трябва да ни интересува нас?
- Ами сега им трябва нареждане за лява ръка.
- Тъпанари! А бе тия във Външно мозъчни неврони ли са, или епидермис от петите! Ами да завъртят тялото и да ползват дясната ръка.
- Ъ-ъ-ъ... Тогава ще им трябва нареждане за завъртане на цяло тяло, - напомни медиаторът. - А и от Централата може да забележат и да се заинтересуват защо дясната ръка върши работа, която и лявата може да свърши.
- Да, да, добре - измърмориха невроните и взеха да изготвят формуляра за лява ръка. - Аман от бюрокрация - изпъшкаха накрая те и връчиха нареждането на медиатора, който веднага хукна по синапсите.
- Та значи да се върнем към текущия въпрос...
В този момент пристигна друг медиатор, с много по-внушителен и самоуверен вид.
- Централното управление иска да знае какви са тези безредици из цялото тяло и кога ще бъдат отстранени, защото му пречат на работата - обяви важно той.
- Хайде сега и разни медиатори ще ни държат сметка - съвсем се вкиснаха невроните и включиха директната електровръзка с Централата. Оттам веднага им се развикаха:
- Какви са тия болки отвсякъде? Коремът докога ще ми се надува? Така не може да се работи! Имам да довърша още две таблици и после да разпратя имейлите за презентацията утре, а тука някакви болежки постоянно ме разсейват!
Невроните от Централното управление обичаха да говорят за себе си в единствено число, сякаш бяха някакво много специално единно цяло, а не купчина нервни клетки, като всички останали в мозъка. Това им даваше самочувствието на истинска личност. Макар че в действителност личността се произвеждаше от всички неврони в мозъка, включително обслужващия персонал от бялото вещество, както и останалите клетъчни популации от цялото тяло, разбира се. Напоследък дори неизброимата местна и чуждоземска сган в червата беше почнала да претендира за участие в личността, сформирайки за целта своя собствена организация със смешното име Микробиом. Но невроните от Централното управление още си въобразяваха, че в техните соми, дендрити и аксони се крие истинската същност на личността. Само защото се беше случило да попаднат на челно място в мозъка, тоест точно зад челото. Нейсе, от Вътрешното министерство нямаха намерение да спорят с тях по тоя въпрос, за да не вземат да си навлекат някоя шизофрения.
- Онези в корема са превишили квотата за кисело зеле - обясниха начумерено невроните от Вътрешното министерство. - Обаче те тая работа сами не могат да я свършат, някой отгоре им го е разрешил - добавиха многозначително те.
- Аз нищо не знам - побързаха да отвърнат невроните от Централното управление. - Снощи хапнах малко зеле за мезенце, но не съм забелязал да съм прекалявал.
- Да, вие там горе забелязвате, само каквото ви изнася, а после ние трябва да се оправяме с последиците от незабелязването ви - озъбиха им се невроните от Вътрешно. - Сега ще си търпите надутия корем, докато съответните служби разчистят навлеците. Еритроцитите вече заминаха натам, левкоцитите също.
- И докога ще ме болят краката? - продължиха да каканижат онези от Централата. - Не може ли поне те да престанат, нали сега седят и си почиват, какво искат повече?
- Да ги тренирате по-редовно, това искат, - сопнаха им се от Вътрешно. - Ако ги пращахте редовно да тичат, нямаше вчера да се ошашкат така от някакви си стотина метра спринт и да напроизведат млечна киселина за цял маратон.
- Аз нареждания за тренировки издавам най-редовно - отвърнаха оскърбено от Централата. - Обаче все се губят някъде по трасето до вас. Или може би дори след трасето - добавиха язвително те.
Истината беше, че от Централата постоянно изпращаха всевъзможни абсурдни нареждания, повечето от които отиваха в коша, още преди да са влезли в деловодството на Вътрешните работи. Нищо чудно и нарежданията за тренировки да бяха попаднали там. Особено като се има предвид, че повечето искания за повишена физическа активност се приемаха на нож от останалите служби, от които веднага почваха да валят обжалвания и контраискове. Във Вътрешно им беше писнало от цялата тая галимация и напоследък бяха взели да пращат един автоматичен отговор „Да, добре“ на почти всички пристигащи отгоре заповеди, а после да ги архивират в папката „Някой друг път“ и да разграждат всички медиатори, помнещи нещо по въпроса.
От Вътрешно решиха да сменят темата.
- Трябва да запишете час за зъболекар - казаха те. - Ония от долното чене не спряха да мрънкат. Може да са завъдили кариес.
- Да, знам - отвърнаха отгоре. - И на мен ми звънят постоянно. Ъ-ъ-ъ... Не може ли вие да направите нещо, да пратите някого там да оправи работата по вътрешна линия, така де, защо да намесваме зъболекари...
- Не става - отсякоха от Вътрешно. - Пращахме имунни клетки, пращахме и ендогенни опиоиди, обаче те се върнаха и казаха, че работата е дебела и няма да се справят сами. Тука си трябва зъболекар. Запишете час, иначе ще почнем да ви препращаме директно всички съобщения за болка от долното чене, а вече сме натрупали цял куп от тях.
- Ако ми спретнете тоя номер, ще сляза в барчето да обърна един коняк - заплашиха от Централата - и ще ви блокирам цялата съобщителна система, да ви видя как ще ми пращате съобщения за болка тогава.
- Сакън! Само това не! - ревнаха от Вътрешно. - От черния дроб не спират да ни мърморят заради снощната доза етилов алкохол, дето цяла нощ са го разграждали и още не са приключили, сега ако им пратите и коняк, ще вземат да обявят цироза и да прекратят всякаква работа.
- Цироза не се обявява току-така - троснаха се от Централата. - Сигурно хипохондриците от амигдалата са ги подучили, трябва да им намалите малко импулсите.
- Да, сега ще хукнем да се занимаваме и с амигдалата, сякаш не ни стигат ония идиоти със зелето и данданията от долното чене.
- Ей сега ще го оправя аз това чене, като сляза в барчето...
- Не! В никакъв случай!
- Ами направете вие нещо тогава, защото така изобщо не мога да работя, ще полудея вече...
- Добре де, може да пуснем едно циркулярно нареждане за аналгин, но ще трябва да го одобрите...
- Одобрявам! Одобрявам!
Междувременно пристигна спешно съобщение по блуждаещия нерв.
- Ало, Вътрешното ли е? От дебелото черво се обаждаме, приготвили сме тука няколко балона газове, да наредите на сфинктера да се отвори, че да ги пускаме да заминават.
Преди още от Вътрешно да успеят да отговорят, от Централата изкрещяха панически:
- Нищо няма да отваряте! Никакви газове няма да пускам в офиса!
- Е, нали чухте висшето командване, - подсмихнаха се ехидно от Вътрешно. - Задръжте ги до второ нареждане.
- Добре, - въздъхнаха от дебелото черво. - Ама не знаем още колко време ще можем да ги удържим. Накрая ще разбият преградата и ще излязат, със или без вашето разрешение. И като нищо ще повлекат и оная паплач, дето в момента я разчистват от тънкото черво.
- Колеги, от белите дробове пратиха предупреждение, че концентрацията на кислорода в постъпващата смеска е намаляла опасно, - намесиха се от друго звено на Вътрешното министерство. - Искат приток на чист въздух.
- Сега не можем да им търсим чист въздух, кажете им да почакат два часа до края на работното време.
- Казахме им, но те твърдят, че могат да изчакат най-много още половин час, после щели да пуснат кашлица.
- Ъ-ъ... Таковата... Нали знаете, че тръгне ли кашлица, положението при нас ще стане неудържимо? - обадиха се от дебелото черво. - Ако изобщо сме го удържали дотогава, де.
- Рецепторите в очите се оплакват - съобщиха междувременно от друг отдел на Вътрешното министерство, - че вече за пети път четат едно и също изречение и не могат да го изпратят за смислова обработка към Зрителния център, понеже от Централата пак са изключили вниманието и са се запилели някъде.
- Ох, как ме разсеяхте, да седя тука и да се разправям с вас, а толкова работа ме часа - засуетиха се невроните от Централата.
- Ние сме ви разсейвали!? - възмутиха се от Вътрешното министерство. - Вие ни пратихте медиатор да ни се пречка тука, а после взехте да ни заплашвате с коняк и прочие.
- Добре, добре, аз отивам да видя какво са прочели очите, а вие пускайте аналгина и действайте нататък по задачите, - отвърнаха от Централата и изключиха връзката.
- Уф, сума ти време ни изгубиха - изсумтяха недоволно невроните от Вътрешно и взеха да преглеждат натрупалите се съобщения от цялата система. - Така става винаги, като се намесят ония умници от Централното управление. Само ни забавят работата, а полза от намесата им никаква.
После регулираха няколко хормона, провериха производството на белтъци, разпратиха на всички съобщение, че аналгинът е на път, и накрая включиха пак блуждаещия нерв.
- Ало, дебелото черво ли е? Как е положението при вас?
- Ами как да е, напрегнато...
- Добре, слушайте сега какво ще направим. Ще ви отворим полека сфинктера, а вие ще пуснете каквото там сте насъбрали, обаче много внимателно и без никакъв звук!
- Да, добре - зарадваха се в дебелото черво.
- Най-важното, внимавайте да ни ви чуят от Централата, че после ще трябва да пращаме цял ферман обяснения.
- Ама те няма ли да научат, тъй или иначе... - поколебаха се ония долу.
- Те научават само онова, което им пратим ние или ония от Сетивните центрове на Външното министерство. Ние няма да им пращаме уведомление. Вие гледайте да не ви засекат от Слуховия център, а ние ще залисаме с нещо ония в Обонятелния, те и без това не се престарават много, особено ако не им изнася.
- Да, добре, ясно.
Скоро пристигна аналгинът и положението малко се поуспокои. Във Вътрешното министерство си отдъхнаха и взеха да отмятат натрупалата се ежедневна работа. До вечерта, естествено, се случиха още няколко кризи, от Централата час по час вдигаха пара за щяло и нещяло, от Външно постоянно си бъркаха формулярите, размириците в корема се изостряха периодично и трябваше да им се търси отдушник, ония пъзльовци в амигдалата изпадаха в обичайните си пристъпи на паника, а от хипокампа питаха по три пъти какво да преместят от краткосрочната в дългосрочната памет и накрая пак го забутваха някъде, където сами не можеха да си го намерят после.
До вечерта невроните от Вътрешните работи вече бяха съвсем каталясали. Едва дочакаха тялото да се хоризонтира, и обявиха сънно положение. От Външно малко се помотаха, но скоро изключиха сетивните центрове, оставяйки само обичайните дежурни екипи на слуха и обонянието. Централата удари кепенците и всички бяха оставени да си запълват времето, както намерят за добре.

***
- Най-сетне! - отдъхнаха си невроните от Вътрешното министерство и разхлабиха синапсите си.
- Какво ще правим сега? - взеха да се питат те едни други.
Защото, разбира се, невроните никога не спят. Не е ясно какво точно правят нощем, знае се само, че е нещо различно от дневната им работа. Преди да се заемат с него обаче, се заприказваха помежду си, докато си почистваха дендритите.
- Днеска беше ега ти денят.
- Да, изтощи ми се аксонът от постоянните импулси.
- Е, ти поне си могъл да си предадеш импулсите, а на мен тамън ми наближи прагът за активация, и някой съсед ми прати потискащ сигнал и айде обратно надолу, сваляй напрежението и почвай пак да интегрираш сигналите от дендритите.
- Разбирам те, съседите могат да бъдат много потискащи понякога.
- То да бяха само съседите... На мен днеска някакъв далечен колега, дето съвсем го бях забравил, той веднъж в годината се обажда, та тоя колега значи изведнъж ми стоварва някаква идиотска заповед с приоритет алфа - няма да мърдаш до второ нареждане! Да не си шукнал! А аз тъкмо се канех да си пусна циркулярите за координация в нашия отдел. И стоя аз с готовите циркуляри и се чудя какво да ги правя - ако ги разградя, ще дойде след малко нова заповед, отменяща алфата, и ще трябва пак да ги синтезирам; ако не ги разградя, ще почнат да ми объркват интегрирането на новопостъпващите данни, а сигнали от пет хиляди дендритни окончания не се интегрират току-така.
- Да, не е лесна твоята, аз само три хиляди и осемстотин окончания имам, и пак си изтощавам, като почна да ги интегрирам, а ти с твоите пет хиляди как се справяш, изобщо не знам.
- Пет хиляди двеста и седемнайсет, ако трябва да бъдем точни. А има и колеги с по десет хиляди дендритни окончания, тях направо не мога да ги мисля как сколасват.
- Не е живот това нашето. Вечно под напрежение, вечно хвърчат сигнали насам-натам, все нещо трябва да приемаш, да предаваш, да смяташ, да решаваш. Ега ти късмета, да се родиш неврон, и то човешки.
- Да, и аз си мисля понякога - ако е трябвало да съм неврон, поне да се бях родил в някоя овца. Зобиш си по цял ден тревата, няма какво толкова да му смяташ и да му мислиш, невроните на овчаря да му мислят, ти си блееш на слънце, а после имаш само да откараш тялото в кошарата и да обявиш сънно положение. Фасулска работа.
- Вярно, сигурно е хубаво да си овчи неврон.
- Е, да, ама някой ден овчарят може да хване тялото и да му тегли ножа и ти си заминаваш с него.
- То пък сега да не сме вечни.
- Не, ама все пак живеем повече от овчите неврони. За агнешките да не говорим.
- А може би е по-добре да не си неврон, а някаква друга клетка - белодробна, мускулна, епидермисна. Знаеш си задачата, вършиш си я, стане ли фал - пращаш сигнал на невроните, те да му мислят, ти нямаш грижа.
- Епидермисните живеят много кратко, по-кратко и от овцата. Я изкарат два месеца, я не.
- Добре де, някаква друга телесна клетка тогава. Костна, например. Тия в костите нищо не вършат, само кльопат и се излежават. Няма суматоха, няма стрес - спокойствие и здрава храна. И дълъг живот.
- Да, костните клетки си живеят царски. Никой с нищо не ти досажда, никой не ти крещи от другия край на мозъка, не си свързан с хиляди колеги, дето постоянно те занимават с клюки от цялото тяло, не получаваш всеки ден различни задачи, не се надпреварвате с другите отдели кой пръв ще придума Централата да направи това или онова... Само си седиш там, между пет-шест съседи, разменяте чат-пат по някой сигнал с тях и това е всичко.
- Да, именно. Само дето... Хм... А бе не знам, ама това не ви ли звучи малко скучновато?
- Ами-и... Май има нещо такова.
- М-да... Цял живот само с пет-шест съседи да си говориш и все едно и също да правиш...
- Хм, може пък да не е чак толкова добре да си костна клетка. Седиш там някъде заклещен и слушаш само задръстеняците, дето са заклещени до тебе. На никой друг нищо не можеш да кажеш, каквото ти спуснат отгоре, това е, от теб нищо не зависи.
- Аха, не звучи много добре.
- Да-а-а, не е лесно да си жива клетка - и много съседи да имаш, и малко, все мъка.
Невроните се умълчаха за момент.
- Освен ако не си едноклетъчно - отбеляза някой. - Тогава нямаш никакви съседи и правиш, каквото си искаш.
- Да бе, вярно, едноклетъчните си живеят живота и за нищо не им пука.
- Никой не ти дава нареждания, никой не ти търси сметка, шляеш се на воля и сам си си господар. Пълна свобода.
- Така е, едноклетъчните са ударили джакпота. Представяш ли си да си Ешерихия коли - скиташ от организъм на организъм, обаче с никого не си вързан. Влизаш си, излизаш си, както ти хрумне.
- Или пък да си някоя почвена бактерия - изобщо не ти трябва организъм, никакви съвещания, никакви разпоредби, никаква бюрокрация, обикаляш си навсякъде, возиш се на водните молекули и с никого не се съобразяваш.
- А аз мисля, че най-хубаво е да си цианобактерия - слънце, въздух и целият океан е твой!
- Да-а-а, живот си живеят едноклетъчните - въздъхнаха невроните. - Не се мъчат като нас.

***
През това време в корема отговорните служби още се опитваха да въведат ред сред новопристигналите свободни едноклетъчни.
- За-х-а-а-р! - изкрещя една кълбовидна бактерия и се затъркаля нанякъде. Подире й веднага се понесоха цяла тълпа разнородни бактерии.
- Каква захар бе, това е рибоза - изпъшкаха клетките от чревната лигавица. - Колеги, някой да ги спре, преди да са изплюскали всичкия материал за сигнални молекули.
Няколко лимфоцита препуснаха подире им.
- И, моля ви се, разкарайте вече тия метаногени оттука, че сме заприличали на футболна топка.
- Ало, от стомаха питат сортирахте ли вече актиномицетите, понеже искат да пратят нова порция.
- Почти сме готови, останаха ни само още няколкостотин. Кажете им да ги пращат, докато дойдат, ние тука ще сме приключили.
Отнякъде се появи изневиделица един отряд настръхнали фагоцити.
- Всички на проверка! - изреваха те. - Всички клетки да си извадят идентификационните белтъци за проверка!
- Какво? - стъписаха се ония от лигавицата. - Ама и ние ли?
- Всички! По петите сме на една банда патогени, които са се метилирали за прикритие, и сега проверяваме всички наред.
- Аман от надути педанти - размърмориха се помежду си клетките от лигавицата, докато изваждаха идентификационните си белтъци. - Сутринта идваха да ни крънкат за витамини, а сега се правят, че не ни познават.
Фагоцитите започнаха проверката си.
- Ти пък какво правиш тук? - попита строго един от тях някаква дребна пръчица.
- Ми... Не знам - отвърна пръчицата и примига объркано.
- Я дай да ти видя мембранните белтъци.
Пръчицата взе да се гъне насам-натам.
- Аз съм от... таковата... как беше... - взе да заеква тя. - Аз съм от Миома.
- Какво!? - подскочиха няколко имунни клетки и веднага се втурнаха към нея. След като я изследваха обстойно от единия до другия край, те я пуснаха и изпуфтяха:
- Каква миома си ти бе, ти си обикновена ешерихия. Колеги, някой има ли каталог за ешерихии, да я погледне от кои е?
Съвсем ошашавена, пръчицата пророни:
- Ами мен са ме учили, ако се загубя, да кажа, че съм от... ъ-ъ... как беше...
Клетките от лигавицата наоколо се разкикотиха.
- Да не би да е било Микробиома?
- Да, точно така беше - зарадва се пръчицата на помощта им.
Междувременно имунните клетки я бяха намерили в каталога и съобщиха:
- Няма страшно, от нашите е, от микробиомните.
После се обърнаха отново към нея:
- И какво правиш тука? Защо не си в дебелото черво?
- Ми... не знам.
- Как си се навряла изобщо между тия метаногени? Цяло чудо е, че не са те сплескали.
- Ъ-ъ...
- Уф, айде бягай оттука, докато не сме те лизирали.
В този момент от кръвния поток се обадиха:
- Ало, фагоцитния отряд, постъпи сигнал, че бандата патогени са били забелязани три завоя по-нагоре в червата при опит да прокопаят тунел в епитела. Един взвод лимфоцити се опитва да ги удържи, но вече им свършва лизозимът.
- Прието, тръгваме веднага.
Фагоцитите зарязаха проверката си и се понесоха към полесражението.
- Е, браво! - възкликнаха чревните клетки. - Омешаха ни половината актиномицети, сега ще трябва пак да ги сортираме, а след малко ще пристигнат новите.
- Ъ-ъ... аз... таковата... какво да правя сега? - попита смутено пръчицата, идентифицирана като местна ешерихия.
- Ама ти още ли си тука? Айде заминавай към дебелото черво.
- Да, добре... А как да стигна до него?
Клетките от лигавицата изпъшкаха.
- Качвай се на стомашния сок, перисталтиката ще те откара дотам. Като минеш голямата клапа, слизаш на станцията вляво.
- След клапата слизам... А къде е ляво?
- Уф... Как може да са толкоз загубени тия ешерихии?
- Ами те са цилиндрични бактерии, откъде да знаят къде е ляво и дясно. Кълбовидните са още по-зле, те дори горе и долу не различават.
Междувременно пръчицата беше стигнала до стомашния сок и се опитваше да се пъхне в него, но течението беше твърде силно и постоянно я изхвърляше. Наложи се чревните клетки да пратят група актиномицети да я бутнат малко. Естествено, няколко от тях също цопнаха в потока и отпътуваха към дебелото черво.
Клетките на лигавицата ги изгледаха с досада.
- Колеги, някой видя ли ги какви бяха? Дано не са били от патогенните, че после отгоре ще ни трият сол на главата, дето сме ги изпуснали.
- Не, мисля, че бяха стрептомицети.
- Е, все тая. Лимфоцитите да му мислят, патогените са тяхна работа... А бе няма ли кой да ги разкара тия метаногени най-сетне?... Това пък сега какво е? Ало, стомаха, нали щяхте актиномицети да пращате, какви са тия дрожди тука? Ама че лудница...

***
- Живот си живеят чревните клетки - отрони неволно пръчицата, докато зяпаше изтягащите се власинки, покрай които преминаваше със стомашния сок. - Носят им храната на крака, не се налага да се блъскат и да се бият за всяка молекула захар.
- Така си е - обадиха няколко гласа до нея.
Пръчицата се обърна.
- Ъ-ъ... - Няколко от разклонените клечици, които й бяха помогнали да се качи, се поклащаха из потока наоколо. - А вие какви сте? - попита ги тя от учтивост.
- Ами-и... Ние си мислехме, че сме гъби... Почвени такива, от хумуса, нали разбираш. Ама тука ни викат нещо друго. Ма не го запомнихме, много беше дълго - обясни една от разклонените клечици.
- А бе каквото щат да ни викат, само да ни оставят тука - каза друга клечица.
- Щото тука винаги е топло и има манджа - поясни трета.
- А навънка не е ли топло? - изненада се пръчицата.
- А, топло е понякога. Лете например е толкоз топло, че може да ти изсъхне цитоплазмата. Ама зиме такъв студ настава, че направо се вцепеняваш и понякога дори да ядеш не можеш от студ. Ако има какво да ядеш де... Ти никога ли не си била навънка?
- Не, аз тука съм родена.
- Блазе ти. Значи тебе няма да те изхвърлят - погледнаха я с лека завист разклонените клечици.
- А, понякога и местни изхвърлят - опита се да ги утеши пръчицата. - Обаче аз съм от Миоба... Микроба... От Микробиома! - обяви накрая победоносно тя.
Клечиците я заоглеждаха с интерес.
- И по какво се разбира, че си от Микробиома?
- Ами-и... Не помня точно... А, да - трябва големите дебели клетки да ти сложат един специален белтък върху мембраната, после стражите по него те познават, че си тукашна.
- И кой е тоя белтък? - примъкна се към нея една от разклонените клечици.
- Чакай да видя... Май беше този... Не, ей този... Сетих се! Ето този! - показа гордо тя един мембранен белтък с необичайна форма.
- Сигурна ли си? - попита я недоверчиво една от другите клечици и се доближи да го разгледа.
- Абсолютно! - заяви радостно пръчицата.
Разклонената клечица се наклони към нея, сграбчи внезапно белтъка, откъсна го, лепна го на собствената си мембрана и скочи в движение от носещия се поток.
- Ей, изпревари ме, гадината! - възкликна една от останалите разклонени клечици.
- Защо, и ти ли се канеше да направиш същото? - попита я друга клечица.
- Естествено. Ти не се ли канеше?
- Аз бях много далече. Знаех си, че няма да успея да ви изпреваря.
Пръчицата ги гледаше стъписано:
- Ама...
- Какво ама? Какво се чудиш, нали и ти си едноклетъчно? Сякаш не знаеш, че при едноклетъчните е така. Всеки за себе си.
- Да де, ама все пак...
- Остави я, тя е расла в многоклетъчен организъм, не познава живота, не знае какво е да се бориш всеки ден да оцелееш поне до утре.
- И ние тука се борим помежду си - смутолеви пръчицата.
- Борите се вие... При идеална температура и захар на конвейер.
Пръчицата се извърна и загледа отново чревните клетки, край които преминаваха. Сега те й се струваха още по-щастливи отпреди. Не само че си имаха собствено място, на което редовно пристигаше храна, ами бяха и заобиколени от компания, с която правеха разни неща, дето сама клетка никога не можеше да направи. Стражите ги пазеха от вредните бактерии и другите такива. И никой не им крадеше белтъците. Понякога дори самите Звезди разговаряха с тях. Пръчицата знаеше, че някъде там горе, много далече, в една непристъпна крепост, в която не само бактериите, но и повечето телесни клетки не бяха допускани, живееха най-великите клетки, съществували някога. Те бяха Звезди с безброй лъчи и управляваха всички и всичко. Понякога разговаряха с клетките от тялото, но никога не слизаха при тях. Пръчицата беше чувала разговорите им, но обикновено нищо не разбираше, понеже сигналите им бяха много заплетени и непонятни. Но сигурно беше страхотно да се родиш такава Звезда...

***
- Каква е тая навалица, това е служебен транспорт, а не туристическо влакче, какво сте се накачулили тука! Всички едноклетъчни да слязат за проверка.
Бяха стигнали клапата между тънкото и дебелото черво и някакви начумерени имунни клетки бяха тръгнали да проверяват всички наред. Пръчицата съвсем се спихна. Сега щяха да я изхвърлят. Беше си изгубила микробиомския белтък и сега щяха да я пратят за депортация. А можеше и да я лизират на място.
- Какво правят тия актиномицети тука?
Проверяващите бяха стигнали до разклонените клечици.
- Ами явно са ги изтървали отгоре.
- Нямат никакви маркери, аз откъде да ги знам сега от кои са.
- Връщай ги обратно, долу в момента си имат достатъчно актинобактерии.
Разклонените клечици взеха да се пазарят и да обясняват, че можели да произвеждат витамини, но проверяващите ги омотаха набързо в някаква лепкава мрежа и ги проводиха обратно под зоркото око на няколко лимфоцита.
Дойде ред на пръчицата. Проверяващият й хвърли едно око и й махна:
- Минавай.
- Ъ?
- Айде минавай, какво ми стърчиш тука, само бавиш опашката.
Все още в недоумение, пръчицата мина през клапата.
- Ти пък какво си? - намръщи се контрольорът към едно дребно зелено топче, застанало на мястото за проверка.
- Зелено водорасло - отвърна топчето с достойнство.
- А бе тия идиоти горе какви са ги вършили вчера, блатна вода ли са пили? Какви са тия водорасли тука?
Проверяващият взе да прехвърля каталога си.
- Не мога да го намеря никъде това зелено водорасло - измърмори той.
- Аз съм за депортация - подсказа му топчето.
- Ти не ми се бъркай, да не те лизирам - тросна му се контрольорът.
- Ако ме лизираш, ще ми разпилееш токсините из цялото тяло - отвърна спокойно водораслото.
- Какво!? - подскочи проверяващият. - Не стига, че те няма в каталога, ами си и токсичен?
- То ако не си токсичен, няма как да оцелееш в световния океан - отбеляза топчето.
- Колега, зелените водорасли не ги ли прекръстиха в новия класификатор? - обади се друг контрольор. - Я виж на цианобактерия.
Проверяващият се зарови отново в каталога си.
- Да бе, вярно, цианобактерия излезе - обади се той след малко. - А ти защо си траеш и не казваш, че си цианобактерия? - обърна се той строго към топчето.
- Е, не исках да се фукам - отвърна скромно топчето. - Пък и на повечето места ме знаят като зелено водорасло.
Дадоха му направление за депортация и го пуснаха през клапата. Топчето се затъркаля нататък и скоро настигна пръчицата, все още стъписана, че изгонването й се е разминало, и съответно вече пропуснала станцията си за слизане.
- А, ти още ли си тука, здрасти - поздрави я топчето. - Ама как ги върза ония будали, а? - изкиска се то. - Голяма работа си.
- Ъ?
- Щях да умра от смях, като каза на актиномицетите, че оня ензимен белтък е маркерът ти за Микробиома.
- Ами то всъщност аз... той, маркерът ми... таковата...
- Да бе, ясно, криеш си го и добре правиш. Не те питам кой е и не ме интересува, аз микробиом няма да ставам. Ама веднага разбрах, че не е оня белтък, дето им го посочи.
- И как разбра? - попита озадачено пръчицата.
- Ми аз го имам същия - изкикоти се топчето. - С него си почиствам мембраната.
- А!
- Обаче актиномицетите явно го нямат. Или пък го имат, ама не знаят - развесели се още повече водораслото. - Пълни идиоти.
- Хм... - притихна за момент пръчицата, а после попита съчувствено: - Теб за депортация ли те пратиха?
- Аха.
- Съжалявам.
- Няма какво да съжаляваш, аз в тая тъмница не мога да живея. Ако не изляза до два часа на светло, ще пукна. Аз съм зелено водорасло. Това е положението.
- О! - Пръчицата се помъчи да си спомни нещо, което беше чувала някъде. - Значи живееш в океана? - попита тя със страхопочитание.
- Ако живеех в океана, отдавна някой да ме е излапал - отвърна водораслото. - Не, живеех в една канавка тука, зад вашия квартал. Тъкмо си бях намерил колония... Там, навънка, ако си водорасло и нямаш колония, спукана ти е работата - поясни топчето.
- О, имал си компания! - прошепна с нескрит копнеж пръчицата.
- Е, чак пък компания... Имах колония, крепяхме се горе-долу, ама колониите не са като тъканите, да не мислиш, че такива свързани и задружни като тъканите на многоклетъчните. И там е всеки за себе си, но все пак е малко по-добре, отколкото да се щураш насам-натам самичък и да те глътне първата срещната амеба... Та живеехме си ние значи в канавката, тя беше стара, изоставена канавка, нямаше течения и въртопи, така че не беше зле. Обаче да вземе да се спука някаква тръба от водопровода, точно под нас, разбираш ли, и водата от канавката като взе да се процежда надолу, и като ни повлече и нас... Накрая цялата ни колония се натресе на някакъв филтър, другите се закачиха в него, обаче аз се изтъркалях през дупките, да си имам късмета, и ей ме сега тука.
Топчето замълча за момент, после измърмори, сякаш на себе си:
- Ако ми е било писано да фотосинтезирам, поне да се бях родил хлоропласт. Седиш си на закътано в клетката, хранят те, пазят те, ти само си ловиш фотоните и се радваш на живота... Вярно, растителна клетка, ама все пак в многоклетъчно, нали, в съобщество някакво, с най-различни други клетки, с които не се опитвате постоянно да се изядете едни други, а сте си разпределили задачите, всеки прави нещо за останалите, а всички заедно правите нещо по-голямо, нещо, дето ще остане след апоптозата на всеки от вас...
Топчето млъкна.
Пръчицата само въздъхна.
Някъде по-нагоре една разклонена клечица отчаяно се опитваше да убеди проверяващите я имунни клетки, че белтъкът за почистване на мембрани, с който се беше накичила, е пропуск за мечтания свят на Микробиома.
А някъде още по-нагоре, зад непристъпните стени на най-здравата телесна крепост, Звездите с безброй лъчи водеха своя приказен и тайнствен нощен живот.

***
- Ох, още един такъв ден и ще ми се задръстят йонните канали от трафика.
- Да, и на мен протонните ми помпи вече не насмогват.
- Ами пусни си неутронните тогава.
- Ха-ха, много смешно.
- Ей, разкарай си дендрита от сомата ми.
- Кой точно? Щото аз имам десетина дендрита върху твоята сома.
- Оня, дето ме гъделичка точно над ядрото.
- А къде ти е ядрото?
- В средата ми е ядрото, къде другаде. Ти твоето да не би да си го държиш в миелиновата обвивка?
- Не, ама напоследък някои колеги са взели да си ги изтеглят на една страна, по-шик било някак си.
- Ей сега ще ти пусна един импулс и ще видиш какъв шикозен ще те направя, ако не си разкараш моментално проклетия дендрит.
- Разкарах го вече, стига си вдигал пара.
- И защо още ме гъделичка тогава?
- Ами явно не е бил моят дендрит.
- Хубава работа! Чий е тоя дендрит тогава?
- Откъде да знам аз.
- Е, браво, вече не знаем кой дендрит на кого е.
- Ами ущипи го и веднага ще разбереш.
- Аз ако можех да го ущипя, щях ли да го търпя досега...
- Колеги, стига сте се туткали тука, партито започва, от Зрителния вече са разгърнали симулацията.
- Каква ще е днеска?
- Не знам, май нещо с море и летене.
- Супер, отдавна не сме летели.
- Не ние, морето ще лети.
- Ха-ха, върхът! Голяма работа са тия в Зрителния, как ги измислят тия дивотии. А крокодили ще има ли?
- Ами ако донесете...
- Готово! От нас крокодилите, от вас летящото море.
- Разбрахме се значи. Айде тогава, започваме...