автор: pastirka

Те знаят цената на хляба и как да изкачват живота.
И зърно откриват сред плява, и истина в куп от лъжи.
Живели и с две, но и с двеста, икона за тях е доброто
и старият свят им е лесен, но новият страшно тежи.

От нищо мечтите скроили, успешно деня пренареждат.
Понякога падат, но сили да станат намират те пак.
Лепят на коляно ожулено не лепенка – нова надежда
и, в своята зрялост обрулени, честта си превръщат в маяк.

Дори и с диоптри е ясно, че зло от добро различават
и, без да попаднат натясно, сгрешат ли, ще се извинят.
В най-чистия вид любовта си на чуждите хора раздават.
И залъка твой, и солта са, щом с грижа за тебе горят.

На слънцето болки препичат, бастунът дете не замества,
единствено в спомена тича далечната рожба към тях.
Въздишките носят с достойнство, макар и със сълзи примесени,
съдбата си те не проклинат, когато превръща ги в прах.

Един по един си отиват и бързо светът ще забрави,
че били са тука. А живи са техните гени и днес.
Дали тези истински хора във книгата да не добавим?
В Червената! „Сори!“ ми казва един самовлюбен гласец.