Сънувах, че тя ми говори. Думите и се топяха в искрящия въздух около нас и не разбирах смисъла им, но нежният и тембър ме обливаше с вълни от щастие и сладост, караше ме да потръпвам и да хвърлям копнеещи погледи към изящните и устни, движещи се с неземна хармония, танцуващи в пространството и копнеещи за ласки.
Очите и търсеха погледа ми, викаха ме на далечно пътуване до приказен остров, на който двамата ще се любим на пясъка, под парещите слънчеви лъчи, сякаш сме първите и единствени хора. Косата и бе бляскав водопад от съвършенство вплетен в гънките на реалността от някое божество, и можеше да накара и каменно сърце да помръдне, осъзнаващо своята слабост пред нея. Тя протегна ръка към мен и аз я поех, докоснах се до нея като малко дете до ръката на майка си, като бавно падащ есенен лист до земята, и тогава тя ме отнесе на място, където времето нямаше значение, където щяхме да сме заедно завинаги, вплетени във вечна прегръдка, съединени във вечна целувка, забравили за това кои сме. Над главите ни се рееше прекрасна палитра от вълшебните цветове на дърветата извисили се около нас, сякаш с единствена цел да станат свидетели на сливането на душите ни. В тази омагьосана гора ние седнахме под най-високото и най-старо дърво, грохнало под тежестта на изживяните от него вечности, но и излъчващо мъдростта им, което сякаш ни караше да се съберем в едно. На поляната около дървото се носеше звънтящ ручей, чието ехо се улавяше от околните дървета и се връщаше към нас превърното в мелодия обливаща ни в блаженство. Измежду приказните стволове на дърветата направени от бляскав кристал изскочи еднорог, който прелетя над ручея, оставяйки бяла следа след себе си, която увисна като дъга и освети лицата ни потънали едно в друго.
...
Събудих се. Лежах в малка кална дупка, която ме пазеше от бръснещия вятър, разкъсващ тишината на нощта. Бях достигнал дотук след мъчителен преход през бури и дъждове, през планини и мочурища, през самота и отчаяние и малкото ми останали сили ме накараха с мъка да се надигна и да продължа своето безмислено, но и невъзвратимо пътуване. Дните тук бяха като нощ, а нощите ме изпълваха с ужаси, които търсеха най-дълбоките кътчета на съзнанието ми, където да се впият в малкото, което все още ме правеше човек.
...
Мъртвешки бавните ми стъпки ме доведоха до бездна, чиито дълбини премигваха със зловещ, червеникав цвят. Над нея се простираше въжен мост, разлюлян в безумен танц, канещ ме на игра със смъртта, и аз не можех да откажа. Отчаяно вкопчен аз правех крачка след крачка и не мислех за това, което ме чака в гладната пропаст под мен, а за това, което ме чака на края на този бавно убиващ ме поход.
...
Планината и ръбестите скали насядали по склоновете и се издигаха и хвърляха своето предизвикателство към всеки готов да заплати с живота си за това, че е дръзнал да обезпокои нейното величие, да си помисли, че може да бъде наравно с направеното от боговете. Облаци се бяха настанили около много от чукарите и зъберите, и прикриваха като с воал някои от страховитите черти, но с това само засилваха неспокойството ми защото съзнанието ми се опитваше да запълни тези празноти с дори по-ужасни неща от тези, които виждах.
...
Вече не ходех, а пълзях, като всеки изминат метър оставяше своята кървава следа по дланите ми, всяка глътка въздух ме гореше отвътре и ме караше да се проклинам, но онова което ме движеше напред бе по-силно. Допирът и до душата ми ме теглеше напред, може би към гибел, но сладка гибел с нейното лице в мечтите ми. Търсех любовта, вечната любов, която не бе изпитана от никой. Тя бе създадена от боговете, за да измъчва смъртните уловени в капана и, позволили си да мислят за нея, която не можеха никога да имат.
...
Вход на пещера ... Виждам го като на сън, макар че съм буден, по-буден от колкото би ми се искало защото смазващата умора е положила лапите си върху мен. Отвътре струи светлина, която ми влива енергия и ме кара да продължа. Преминавам няколко бели, мраморни стъпла. Красиви са, но студени ... Оставям диря от кръв и кал след себе си, влача се бавно към пиадестал в центъра на огромна, обляна в светлина зала, чиито далечни краища се губят в мъгла. Там е поставена малка сфера, от която излитат всички цветове на дъгата, преплитат се и се допират до всичко около тях с нежност, която кара дори мраморните блокове да потръпват и да се сгреят. Протягам трепереща ръка, пръстите ми се свиват от копнежа, сълзите почистват малки песъчинки полепнали по лицето ми. Отвътре ме поглежда тя. Този път не сънувам - виждам я наживо и тя е пред мен, но е безплътна и не мога да я докосна. Мога да се насладя на излъчващата топлина усмивка, но не мога да и отвърна, защото тя не ме вижда. Тя е като статуя на божество, която може да дарява чувства на хората, но не и да ги получава. Падам по лице с отчаян вик и започвам да ридая ...