автор: khanas

Защо се ужасявате, хора, и защо тъгувате? Ваша ли е вината за това предателство? Не е ваша. Моя е. Аз ги чух. Не вие. Аз чух и видях. Но сляп и глух съм бил. Винаги. И досега. Срещна ли хубаво момиче или жена, все вярвам и мисля, че тъй също е здрава, чиста и добра. Все вярвам, а то е напротив! Обичайно всегда е било красивите хора да имат черни души.
Покварени, защото са свикнали всички да им се умиляват и да им угаждат на хубостта. Да получават каквото поискат без труд и усилие. Разглезени, размамени! Такива са. Ама не и за мене. За мене лице красно е сърце красно. А вие подобни не бивайте. Че на грехове като моите няма да удържите. Будя се нощем. Крещя. Блъскам си главата в студените камъни. И какво? Ще върне ли това някой от умрелите? От закланите българи? От моите братя? Няма. Умрелите са си умрели. И да ви кажа, завиждам. Те не страдат. А страдам аз. Разкайвам се и моля за прошка. Ала никой не остана за прощаване. Сам съм. Забравен. Ето, за пример ме вземете и не вярвайте. Никому не вярвайте. Ни на хубави, ни на грозни. Ни на мъже, а на жени още по-малко. Никому! Само на себе си. И на България. България, България!... И на Димо. На Димо Сирак....
Ех, Димо, Димо, като ти изкопах гроба... по-добре аз да бях легнал в него....

А в това време, докле кълняхме и пустосвахме Сирмината щерка, кучката, отвън на стените затръби турска бурия. Събираха се поганците да вземат Царевец. Знаеха, че малцина сме останали. Малцина да гинат мърцина... И какво сега, време ли е да се мре? Не исках да умирам, ами да живея. Мило ми беше небето, синьото, и зелените ливади, и белите салкъми, всичко ми беше мило. Не ми се умираше. Грях ли е да искаш да си жив, лошо ли е? Не знам. Знам само, че Димо за смърт не мислеше. Щом тръгнаха турците на пристъп и видя той, че сме твърде малко да пазим добре целия Царевец, раздели хората на две. Едните качи на високите стени на Българската Патриаршия Възнесение Христово, Майката на всички български църкви, там да се бранят до последно и по нея да избиват и измушват анадолците, доколкото им е възможно. И тия клаха и избиваха. Мамицата им разплакаха! Толкова се бяха разбеснували, че по едно време около зидовете на Патриаршията се натрупаха цели камари от тела на неверници, а живите, които напираха да затрият нашите, газеха по телата на предишните, катереха се по главите им и тъпчеха черните им кървища. Само и само да стигнат до българите. Да ги насекат. Да поругаят храма им. Да го запалят. И да го няма.
Защо? Що за бяс е тоя? Откъде иде въжделението да убиваш и да рушиш? Нали сме всички хора, живи хора, от майки раждани. Внуци и правнуци на един и същ праотец. Или не сме? Или в кръвта ни е записано да сме убийци? Или сме глутници вълци, на които е речено да се давят и разкъсват едни други? Ако е така, Боже, то спри да искаш от нас да сме добри и милостиви. Спри да искаш да си обръщаме другата буза, когато ни ударят. Не каза ли ти, Боже, че си дошъл на света не за мир, а за меч? Къде е тоя меч? Кога ще го вдигнеш? Кога ще го размахаш? „Когато му дойде времето”, проповядва игуменът на манастира. Лъже той! И ти лъжеш, Господи! Нивга меч не си имал! Мамиш само бабичките да ти вярват и да чакат справедливост! Ако тогава, на Царевец, не беше време и място за Божи гняв, за огън и жупел, то не зная аз какво друго трябва, да та потръгнеш тоя твой пусти меч из ръждясалата ножница! Какво още? Да се затворят хиляда жени и деца в Твоя църква, а турците да хвърлят отгоре им пчелни кошери? И кога клети отворят портите накрая, да бъдат клани и разпаряни направо на олтара ти? Даже не мога да си представя такава страхотия, но кой знае, в тая прокълната агарянска царщина бива всичко, що нигвга не е бивало. Тогава поне, Боже, би ли се събудил, би ли се размърдал?.. Не, нали?.. Какво са за тебе някакви жени и деца, какво са някакви хора... Но ако не друго, Господи, поне ела, пронижи мене, който те наричам страхливец и измамник, и те проклиням право пред иконата ти! Та да забравя най-после. Да спра да чувам писъците. Да спра да виждам кръвта. Но не забравям. И не спирам…
Накъсо речено, българите бяха избити, а Църквата Майка - осквернена и запалена. Отново. Както и преди векове. И пак поробители тъпчеха медното ни гумно. Онова, неверното, неистинско гумно, което струпахме как да е, а не както трябва. Защото и ние сме българи какви да е, а не каквито трябва. Останахме само малцината, чакащи реда си по бойниците на царския дворец. Димо, аз, Веруй Бога и още неколцина от хората му. Толкова. Тогава видях и разбрах какво е библейско Откровение и Апокалипсис. Разбрах какво е Армагедон. Преди само бях чел ония страшни думи, а тогава видях.
Падна, падна великият Вавилон и стана жилище на бесовете, свърталище на всякакъв нечист дух и свърталище на всякаква нечиста и омразна птица. И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше Смърт; и Адът следваше подире му...
Не, сгрешил си, отче Йоане, кон нямаше, само арапи... Подир арапи – татари, подир татари – манафци... За нас идеха. А че името им е Смърт – това, виж, вярно беше.

И какво чудно нещо е човекът. Докато ги блъскахме и сечахме поганците, и ония се пребиваха с писъци надолу, мене ми подобяваха на чували, пълни с жито, тръснати на вършилото от работния народ. Ето за това си мислех – за жетва и вършитба и за богат урожай, докле невред цвърчеше кръв и пръскаше преизобилно. А смъртните крясъци на турците ги чувах като ония безкрайни и протяжни песни на девойките из полето, превили гръб над хляба със сърповете си... Песни вместо викове и сърпове вместо ножове – това виждах и чувах. Ще речете побъркал съм се. Не е лъжа. Не знам някой да не би се побъркал на мое място. И си мислех още за Шуна. Чародейката. Милата ми. Ех Шуно, Шуно, колко си далече, на другия край на света чак. Като разбереш как сме свършили, дали най-после сълза ще се появи на очите ти? Не за мене, кой съм аз, та някой да ме жали? Сам. И жив, и умрял, все едно – сам, сам... Не за мене, но за Димо не би ли се разплакала, вещице? За Димо Сирак? И за него не би, знам. А го обичаш. Да обичаш умееш, но да плачеш не умееш, мое сърце.
- Жътва е сега... пейте, робини!... – ломотех някакви странни, непознати приказки, кой знае откъде дошли, а около мене светът се сриваше.
И тогава изневиделица някой ме удари през лицето. Ама така ме фрасна, че звезди не, а слънца видях и кръв рукна преизобилно из носа ми.
- Какво пак си се разлигавил, какво пак нещо си мрънкаш, стига си ревал най-после! – зло ми викна Димо и ме заразтриша яко брашнен чувал.
Русата коса, дето все мирно стоеше на главата му, най-после се разпиля в безпорядък и стърчеше навсякъде. Една жила ясно личеше на бялата му шия и лупаше, лупаше. Щит няма, а два ножа държеше. Кървави. И ръцете му бяха кървави. И тази, с която опък ме зашлеви, и другата. А очите – сини, сини.
- Върви там, на най-високото! – кресна Сирака. – И сваляй тия железа от себе си!
Защото имах по себе си шлем и ризница. Все едно щяха да ме опазят от турците... Все едно имаше значение...
Отстъпих накрая, на последната кула, която още беше наша, а надолу, много надолу сърдито шумеше Янтра, дето се вие околом Царевец. Дотука спрях. Защото повече нямаше накъде. Назад към мене, с бой, гърбом, идеха и тия от нашите, останали живи още. Двама. Двамина живи останали. Димо единият. И Веруй Бога. Толкова. От цяла държава, от царство и господарство - двама. Малко ли са? Или много? Или стигат? Както и да го мислите, пусто и празно ще ви е. Че няма ги вече и тия! И сте сами! От Димо поне остана гроб. А от другия – нищо.
Веруй Бога... Удряше и биеше. Без да се бои. А щеше да умре. Скоро. Чудно ми е. Толкова време мина. Колко пъти мрях така и онака. Пък още ме е страх от тая пуста умирачка. А Веруй Бога беше смел. Не се боеше. Хем знае, че иде краят. Но мъж. Как? Как го правеше? Ако разбера това, никога повече няма да се страхувам. Няма да ми трябва манастир. И молитвите ще зарежа. Ще съм свободен. Ще съм. Но не мога. Не разбирам, не си представям такава велика смелост пред смъртта.
И ето – посред боя зашепна Димо нещо си на Веруй Бога на ухото. Пък онзи поклати глава, заогледа наоколо. И какво видя? На своите другари телата, погазени от поганска нога. Запалените църкви, от които се вдигаше пушек чак до светлото небе. Унищожено всичко мило и българско. Докрай и без остатък. В хубавия слънчев ден. Да, Господи, беше ден чист, светъл и сладък. Без облак и сянка. Да речеш време на радост и благодатна почивка. Ама не. Обратно. Мътно и кърваво. Като Янтра. Яко она кървава и мътна течеше.
И погледна изотгоре Веруй Бога, погледна пак, трети път зазря цялата погибел и прегибел, па рече на Сирака, нивга не ще забравя думите му:
- Веруй Бога, Димо... нема Бог!...
Това му беше като за сбогом. Рекъл още недорекъл, един еничарин махна с ятагана си, та клъцна главата от неговите рамене. И тази се претърколи из безбройните тела на убити българи и турци, та изчезна помежду тях, а от шията пръсна изобилно кръв, като водоскок в градината на царски дворец.

Така загина Веруй Бога и останахме само Димо и аз. Пък този нещо ми крещеше, но не го чувах, поради целия шум на поражението. Ала накрая нямаше как – чух и разбрах, защото се приближи съвсем и нехаеше за коловете и ножовете на турците:
- Остани жив! Живей! Няма да ми умираш сега! Разкажи за нас какви сме били!
А аз отворих уста и толкова неща поисках да му кажа, но Сирака хич и не ме слушаше, а протегна ръце към мене, все едно да ме прегърне. И щом е така – протегнах и аз ръце насреща за Димо. Като да не съм го знаел и познавал. Не за прегръдка, току ме блъсна той ядно и яростно назад, и аз се сурнах посред скалите и падах, падах, и ме беше страх, а накрая мътните талази на Янтра ме хванаха и затъркаляха напред-назад, нагоре-надолу, та треснаха, побояха моите кости из вирове и по въртопи.

Бях умрял. Или не бях. Не знаех. А и нямаше значение. Все едно – всичко свърши. По-добре да съм умрял. Да не усещам нищо повече. И да не ме боли. Но болеше. Всичко ме болеше. И най-дребната костица. И месото. И главата. А сърцето най-много. Боли, та се къса. Като огън. Като как е бил Василий Врач на кладата. И като как е цяла България на кладата вързана. И горяхме, та пищяхме... Боли. Много боли. Значи съм жив. И ако си отворя очите, ще видя небето, синьото. Или звездите. Все нещо ще видя. Не искам. Димо умря. Умря Димо, хора! Какво има без него за гледане? Ех, Димо Димо, защо не ме прободе с ножа си, защо не ме остави на турците, а ме спаси? И как само го рече: „Няма да ми умираш сега”. И още рече: „Разкажи за нас”... На кого, Димо, да разкажа? Иска ли някой да чуе? И остана ли някой жив? Не са ли всички заклани, посечени? Как да си отворя очите, Димо, като твоите са вече затворени? Толкова е хубаво да си умрял, защо ме караш да живея? Жесток си ти, приятелю мой.
И погледнах. И видях. Видях синьо небе и трева зелена. А реката кротко течеше до мене. Жив бях. Жив.
И видях още до мене три момчета българчета. Голи и боси. И кървави. Взираха се в мене с едни такива грамадни очи. Пък аз им се блещех насреща. И свиквах. Че отсега нататък, каквото и както нещо българско да се види, то ще е все такова. Голо и босо. И кърваво. И нещастно. И робско. Защото Великата война свърши. Не остана нищо повече. Освен робия. Иго...
- Речете нещо... – отвори ми се някак гърлото, та продумах на момчетата.
- От Търнов ли си, чичо, от там ли идеш? – попита ме едното.
- От там съм. Последен... и сам... – отговорих.
- А другите от Търнов знаеше ли ги? – попита второто.
- Защо да съм ги знаел? Зная ги още и ги познавам. Всичките! – озъбих му се аз.
- Знаел си ги преди. – някак тъжно отвърна момчето. – Няма ги вече. Измряха. Кога излязоха от тайния ходник, турците ги чакаха. И кълцаха, та прекълцаха. Всичко живо. И младо и старо. Остана един. Един на кон. Един, ама цар. Не се брани, а налита. И с един мах на сабята сваляше по двамина-троица от турците. И още - анадолци, арнаути, манафци, еничари, бошняци, потурнаци-сърби и всякаква друга сган – мръсна и скверна. Тия всичките ги колеше царят, а конят му рита, хапе и бие с опашката като побеснял. И двамата побеснели. Видяха се в чудо поганците, че не могат да ги укротят и убият, за резил станаха. Накрая едно малко арапче се промуши под хълбоците на царския кон, та му преряза жилите. И падна животното, и не можеше да стане повече. Ама и така, дори и повален, още имаше конят тежки подкови и остри зъби и не даваше никой да се доближи. Пък царят приклекна зад него, прикри се с щита си и продължи да сваля един по един неверниците, които се хвърляха върху него, но нищо не му сторваха, защото беше облечен целият в желязо. И стрелите, и копията чаткаха по бронята яко летна градушка, а той косеше без умора и спирка, та се издигна един голям куп от мъртви тела и от още неумрели, от смъртища, от човешки черва, ръце, крака и глави, които се търкаляха навред като в ада и настана погибел и кръвнина, че чак и еничарите се ужасиха и започнаха да отстъпват пред лудостта на този непобедим човек.
Обаче същото мангусно арапче издебна, та заби ноженце където се снаждат частите на ризницата. И се залюля царят, и падна най-после, а кръвта му потече по старите книги, дето лежаха в един железен сандък. Пък арапчето се наведе да свали червените царски ботуши и рече да ги обуе. Ала те му стигнаха до кръста. И седна то, та заплака от яд, че е убило юнак и исполин, какъвто няма да се роди наново.
Това разказа второто голо българче. И млъкна. Сетне заговори третото.
- Аз, бате, видях моми. Хубави, та писани. Лични и прелични. А една – повече от другите. Във всичкото повече. Повече куражлия, повече господарка, с по-дълга и руса коса, самодива и бродница. И ги водеше напред. Яко стадо, а тая беше пастир. И кога турците придойдоха и мъжете ни се счепкаха с тях на смърт и погибел, поведе ги на едни скали извръх побоището. И от тамо гледаха, че българите умират един по един. И видяха как онуй арапче закла българския цар. Как пада той, та кръвта му цвръцна по книгите. И се надигна голям писък и смут сред момите и рекоха всичките: „Ето, нашите измряха, да идем да се предадем на турците!”. А онази им отговори: „Щем, ала да си срешим косите, че да не стоим пред поганците чорлави и грозновати.”. И девойките, макар и уплашени, я послушаха, та захванаха да се решат и гиздят. Пък пастирката и господарка някак неусетно и ненадейно сплете руса своя свила с тях. И кат се хвърли през скали и през покрови надолу връз пропастта, повлече ги заедно, та измряха всичките, ала чисти и светли, и без да бъдат омърсени от тия пусти манафци, анадолци турци яничари. Четирдесет им беше числото. Няма ги вече. Свърши се.
Така ми рече третото момче. И млъкна. Нямаше що да каже повече. Мълчах и аз. Само Янтра сърдито шумеше. Че тогаз се обади отново първото. Първото голо и босо българче.
- А ти, чичо, да ни простиш!
И ето, на мене пак ми се пророниха сълзи. Опустело да е! Докога така ще рева, свърши времето на сълзите, а сега е време на кръв. Не трябва повече, тоя рев за нищо не помага. Пречи само! И ако Шуна е тука, как ли ще ми се кара... Но е това. Такъв съм и еня не ме е дали ме съдите. В ада вървете всичките! Само като ми рече „чичо” и като каза още „прости”.... Ох!...
- Ех, момче, – едва можах да продумам. – какво аз да прощавам?.. Ти ни прости, че ние загубихме, а турците победиха. Че сме слаби и никакви. Че ни избиха и изклаха. И че ви оставихме на тях. Сами. Голи и боси. Прости ни, че ви оставихме! Брате мой, дете мое, прости!...
- Простено да ти е. – рече първото момче. – И на тебе, и на нас.
После вдигна камък. И другите вдигнаха.
- Не се сърди. – прошепна. – Турците търсят. И скъпо плащат. Обещаха хляб. И че няма да ни тормозят. Поне една нощ. Поне един от нас. Обещаха, но пак ще дойдат. Нямат тия срам и насита. Знам, че ще дойдат. А си виновен ти! Ти си голям, ти си ни батко, трябва да ни пазиш и учиш, а не да ни раздират поганците!
И се нахвърлиха вкупом момчетата върху мене и заудряха по главата и където сварят. Жестоко. Като на враг. Окървавиха се голите им хилави гърди. С моята кръв. Пребиха ме. И вързаха. Тия българчета. Нашите. Те ме дадоха на турците.

Зурни. Зурни да сте чували? Хубаво свирят. Едно такова... остро и диво... Харесвате ги. И хоро им играете. На зурните. Веселите се. Рипате. Не, не ви съдя. Не си мислете лошо за мене. Вие не знаете. Не сте чували. Не сте чували моите зурни. Аз чух. Чувах ги. Тия зурни. Тогава. Кога бях свързан и хвърлен. Уловен и стадалец. Потъпкан.
Чувах, а да гледам не смеех. Турците тържествуваха, пък нас просто... ни нямаше. Все едно нивга не сме били. Затуй жумях и мълчах, не защото ми бяха покрити очите и запушена устата. По моя воля беше, не по турска. Не по турска. А ръце ми наопъки хванати, турени ми нозе у железа, низани ми томруци на шия....
Насред това всичкото крещеше жена. И се одързостих, та погледнах. Аз бях вързан, до мене се търкаля железният ковчег на царя, разбит и пропаднал, книгите из него горят непожалени. Горят, та прегарят, топи се и чезне история болгарская. Пък аз вързан. А онази крещеше. Все едно, че ражда. Ала не раждаше. Много по-страшно беше. Злолюдие обляло всички страни. И такова нещо уши не са чували и очи не са виждали. Измаилтяните струпани върху девойката. Разголени. Всичките. Беше у нея мъка и болка, и срам, и горест, каквито от сътворение мира не е имало, нито нататък, Христе милостиви, ще има... А турците, по допущение Божие, като вълци я хапеха. И я разчекваха. Пък тя крещеше. Защото не издържаше повече. И нямаше ни цар, ни княз, ни наставник, който да я отърве. Живата завиждаше на по-рано умрелите.
Ще попитате аз какво направих. Аз... нищо. Нищо не направих. Че и какво могъл бих? Да рипна отведнъж и да избия всичките, дето я насилваха? Като герой.
Не съм герой. Никой не съм. Сам. Сам...
А и да речеш, заслужава ли някой да я спасява? Нали тя предаде Търнов? Тя. На Сирма щерката. Последната. Кучка. Добре, че не е жива майка й. И че няма ги вече нейните сестри. Благодаря ти, Боже, за всичката смърт. Че смърт се търпи, но срам не се търпи! А срам беше голям. Предателство. Предателство. И защо? И заради кого? Повече ли Мохамед беше обикнала от своите родни братя?
Братя.
Сетих се, че братя нямаше, но един рожден и свиден братец имаше. Рус, рус, та чак бял. Със светъл чубмас и знаме българско. Свободен. И незаловен. Той щеше да мъсти. Жесток си ти, Боже, и несправедлив, щом дозволяваш брат пред сестра нож да вдигне. И тоя брат да е надежда на целия български народ. Той. Русият. Белият. Комуто се пада длъжност да убие своята собствена сестра. И какво сега? Да се моля ли турците да я разпорят и тя да умре от тяхното насилие или да чакам греха брат да посече сестра си? Кое е по-лошо? Кое е по-грешно? Какво ли Шуна би казала? Какво ли щеше да направи, ако беше тука? А Димо? Димо Сирак как би ли я сардисал тая девойка и предателка, ако беше жив?
И така, докато си мислех всички тия работи, а и други, мои си, изеднъж чух глас да говори:
- Виж, събудил се е нашият мисафир, гостенин. – рече някой.
Че кой? Кой го рече? Кой да е, ако не Богдан. Богданчо. Еничаринът. На Димо братец и на Денка. Погледнах го и сърцето ми се стопи. Беше хубав като паднал ангел. Толкова на моя Димо приличаше. Такъв един... строен и силен... и славен. Ала на челото му още се виждаше кръстът, издълбан от Димо. Над белега – чалма. Чужд беше. Чужд и откраднат. А ако струваше наш, тогава какво ли щеше да бъде? Ами ако и двамата сираци по чудо се извидеха наши, Боже милостиви и състрадателни?!... Имаше ли тогава кой да ни спре?
От дясната му страна стояха страшни хора. Забулени, завиени. Черни. Черни, грозни, черни грозни арапи. Лицата им като въглен, зъбите им като въглен. Пришълци. Отдалече. Защо са дошли? За лошо. И за размирни години.
Отляво на Богданчо беше едно от момчетата, които ме пребиха. Нагиздено, облечено в коприна. И настрани гледаше. От срам. Пък аз право в него се вторачих.
- Тоя беше най-мирен от тримата – обади се еничаринът. – другите беснееха. Заклах ги.
А ехото повтори: „Заклах ги, заклах ги, заклах ги...”. Пък Богданчо се усмихна. С тая, същата позната, позната усмивка на Димо. Толкова си приличаха! Стиснах зъби и нещо в устата ми изхрущя. Счупи се.
- Защо направи това на Мария? – попитах кротко. – Обичаше те.
- Предателят мре със сто смърти, не с една! – сви вежди онзи. – Нали вие я кълняхте с най-грозни клетви? Да не мислиш, че не знам? Да не мислиш, че само тая е била предателка? Предатели при българите колкото щеш! Отдавна можех да взема крепостта ви, но чаках от Мисир знатни люде, а вие си стояхте затворени, яко свини в кочина!
И кимна Димовият братец към забулените арапи. Девойката някъде още крещеше, но вече морно, убито, с чужда уста. Скоро щеше да умре. Като мене. Време да умирам. Не да живея, а да умирам. И защо да съм жив? Защо да живея?
- Ще живееш, защото си страхливец! – рече Богданчо, все едно да ми е прочел мислите. – Защото си роден да пълзиш. И ще пълзиш. Жив. И сам. Ще живееш, защото не си като него.
И кимна Богданчо към един кол, поземи побиен, дето не го бях възгледал още досега. Пък на кола глава клюмнала. Бяла. И руса. И млада. И гола. И кървава.
- Нападна ни с четата си. – прошепна Богданчо. - Един на сто. Но полетя. Без да се бои. Яко старите. Ония преди. И него заклах. Жал не го жалих. А трябваше. Защото е мъж. Мъж. Колцина мъже сме още на тая земя останали и какво ще бъде след нас, щом се колим един други?...
Тука се извърна еничаринът и закри с ръце очите си, че издъхна издълбоко. И обърна се пак спроти мене, та хвърли насреща ми байрак, пошиен на златни лъвове. С червено и с конска опашка. А бяло повече по него нямаше, защото всичко беше червено.
- На! – извика той. – Дръж! Дръж, робе, сине на тая робска земя!
И отведнъж нещо у него се побърка, ще речеш бродник незнаен прекърши му снагата и захванаха гърчове и трескавици.
- Давайте, давайте го тука! Носете! Искам да гледа, дордем е жив още! – крещеше Богданчо, а турците се разтърчаха.
И донесоха. Груба и набързо скована носилка. Димо на нея лежеше. Димо Сирак. Мил мамин. Промушен, продупчен и току-речи насечен на парчета. Кръв у него не беше останала. А очите му като едно време – сини и бели.
Овърколи се еничаринът насреща ми. И пропищя:
- Сега ти, робе, ще приемеш исляма и няма да си повече българин, а турчин! Кажи „Един е Аллах” и живей! Или умри!
А Димо ме гледаше.
Стиснах здраво знамето на Сирминия син и се почудих сега какво и накъде.
Димо ме гледаше.
Спомних си думите му: „Остани жив! Живей! Няма да ми умираш сега! Разкажи за нас какви сме били!”
Не искам да живея, Димо. На кого да разказвам?! Уморих се. Нека да е друг, а да не съм аз!
Димо ме гледаше.
И като не удържах на тая мъка, позаслоних се настрани и не щеш ли, ето - появи се пред угасналия ми взор короната на българските царе. Изоставена от турците, поради това, че нито е златна, нито сребърна. Прост железен обръч. Но сияеше. Търкаляше се по земята.
Хвърлих върху нея знамето и я покрих, и сам паднах на колене. Наведох се доземи, а с ръка жадно затърсих короната. Спасена беше.
- Един е Аллах! – изплаках. - Един е Аллах и Мохамед е негов пророк!
Димо ме гледаше.
Тогава Богдан се засмя. И се смя страшно. До насита. До сълзи. Не знаеше какво го чака.
А като спря да се смее, доближи се до брата си и върху неговото чисто чело издълба полумесец. И кимна на арапите:
- Взимайте го. Вършете си вашата наука. Но да е жив и да разбира до последно. Да го боли.
А онези му се поклониха, вдигнаха носилката и отвлякоха Димо.
Пък той ме гледаше. Гледа ме и досега. С тия бистри, сини очи. Не мога повече. Не мога повече, приятелю мой!..