автор: zinka

*/проза в стихове/

Чаках на Подуянската гара
влакът, дето тъй и не дойде.
И не знам кой дявол ме накара
да приседна в близкото кафе..

А срещу ми, вперил светъл поглед
в своя вестник, седна господин.
Беше месец май – бе топла пролет...!
Стрелна ме със погледа си син...

Бързо ми сервираха кафето
и – последва мъничка беля –
господинът, в нещото зачетен,
чашката с кафето ми разля...

С „О-ла-ла” и разни други думи,
той на френски се засуети...
След конфуза станал помежду ни
минахме без думички на „ти”.

И се разприказвахме /със знаци.../
и ни стана весело и гот –
двама европейци – веселяци,
сякаш от един и същ народ.

После ми засвири телефона –
беше шефът /строг и справедлив/:
– Де си – вика – сам пристигна оня,
дето тръгна да го срещаш ти.

– Ама как така – нали със влака?
– Влак на автогарата ли? Как?
Бързо в офиса – клиентът чака –
ще изпие целия коняк...!

А французът гледа изумено,
как по мен едреят капки пот,
как от стола ставам притеснено...
и мълвя с досада „Идиот!"

– Не за теб, за мен е идиота,
извини, ме, чао и бон жур... -
Чупя пръсти: –Журим – бизнес, Готин...!
Остани си готин – пур ту жур!

Тръгнах, а зад мене се разнесе
(не на френски ): –Чакай, не така!
Щях да ти изпея френска песен..!
–Верно ли, гарсон-е ? О-ла-лаа...

Кой ли дявол, верно, ме накара
да приседна в близкото кафе?
Мразя я Подуянската гара!
Песен ще ми пее... Как пък не!

***