автор: pastirka

Не навива будилник, но винаги става във пет.
Той е стар и ръждив, със стрелка от артрит изкривена.
От години в долапа държи го, ей тъй, за адет.
Във вързопа от грижи не помни една споделена.

Подранилият изгрев я буди със първи лъчи.
Тя живее на края на селото с няколко котки.
Че я люби ѝ каза момче с добродушни очи,
на което пристана. Животът не беше се кротнал

и мъжът ѝ замина на фронта. Убиха го там...
Но усети, че бебе в утробата майчина носи.
– Аз на тейко ти името, сине, реших да ти дам,
ще го видиш на снимка и , знам, ще задаваш въпроси...

Изроди го съседката – баба с грижовни ръце.
Тя пови недоносчето в ленена кърпа тъкана.
Тази рожба без време се пръкна, с болнаво сърце
и земята пое я в прегръдката своя отрано.

Плака много... Не вдигна очи да погледне към друг.
И на нивата ходеше, и за дърва във гората.
Не свали и жалейката. Знае, че син и съпруг
я очакват... Тежи ѝ, отдавна тежи ѝ душата...

Оредяха във селото хората. Всички прибра
най-накрая пръстта. Тя остана. И нейните котки.
Още снощи, че изгрев последен ще бъде, разбра.
Точно в пет към отвъдното тръгна душата ѝ кротка.