на баща ми
Татко, здравей. Днес реших да ти пиша.
Седем месеца ти си свободна душа,
седем месеца аз съм унила и ничия,
и от скръб моя милост за час остаря.
На четвъртия месец отидох на гроба ти
и положих букет, и полях със сълзи,
и болях от безсилие.
До припадък.
До Бога.
От тогава свещичката още гори.
Нямах сили да ида до твоята къща.
Нямах сили да стигна до портата там.
Ти не чакаше моето кратко завръщане,
уморен от очакване беше ти. Зная.
Знам.
Татко! Вярваш ли ми, че откакто си тръгна,
аз изгубих страха си от смърт и живот?
Като залък заседнал дере ме по гърлото
неизказана моята детска любов
и към теб, и към мама. Към годините минали
като сладък, единствен, неповтарящ се сън.
Радостта ме зовеше безгрижно по име,
бях дете във очите ви. Днес не съм.
Днес не съм!
Днес се чувствам разбита на части и ничия.
Днес съм стар и завършено кръгъл сирак.
Сбогом, татко! Довиждане! Все така те обичам!
Някой ден ще ме срещнеш на прага си пак!