автор: osi4kata

Зове ме дивото. Какъв неистов зов!
Вълчицата във мен се е стаила
като една несбъдната любов,
за чийто пропуск аз не съм простила
на себе си, на теб и на света -
така прилежно подреден, така възможен.
Зове ме дивото. И вътрешно боля,
и болката е сляпа до безбожие.
Дали ще си простя? Дали за теб
не съм спасение спонтанно, но ненужно?
Дали в безкрайната и волна степ
бихме били по-истински, но чужди?
Зове ме дивото. Неистово зове!
И не помагат никакви подредби.
Вълчицата във мен не ще умре,
душата по презумция я следва.