автор: stanina

Разпилявах се като листа в есента,
със слънцето се смеех, плачех в дъжда,
в чужди обувки неведнъж влизах,
изцедена от чувства сън не намирах.

Пътища трънливи и каменисти пребродих,
рани отворени скрих дълбоко в душата.
Сълзи не останаха, всичко зачеркнах,
погребах томахавката за мъст и разплата.

Бяла и кротка, от толкова бури обрулена,
като тревата по-невидима, по-смирена...
Само на разсъмване в миговете разделни

се будя понякога и се търся къде съм:
в светлината, която поглъща нощта,
или в сенките криви по моята стена...