автор: ivliter

Света подритнал, от света подритнат –
не искащ нищо и не чакащ нищо,
между човеците вървяща сянка,
ще го откриете на улица случайна.
Той няма дом –
домът му е една поляна
в отдалечения квартал в покрайнините
и в нощите студени,
завивката му е небето.
Гладът го е смалил и в дрехите протрити
съвсем се е загубил.
От месеци не се е къпал,
забравил е сапун какво е –
той чака лятната вода в реката
и зле понамирисва.
Уплашен от вида му,
животът се е свил,
като ухапано животно
на погледа му в сивите зеници.
Безцветен и с разрошена коса, небръснат,
попил чернилката
на тази дълга и студена зима,
върви като насън,
но виждам цветните му сънища.
Върви унесено –
треперещите му ръце от немощ
с любов докосват тротоарните дървета,
засяват пролетни копнежи
и през шума на улицата
той чува песните на птици.
Сърцето му света пречиства
към новото му измерение;
през мрак и светлина пресява,
и завистта и злобата, и алчността,
безверието, и омразата.
И в цялата нечистотия то е
излъскания диамант туптящ
на вечното добро в човека.