автор: foolish

Когато чичо Добри се завърна от Камбоджа,вече не беше същият.Промяната у него бе толкова голяма,все едно бе друг човек.Бе сприхав и не търпеше възражения.По цял ден висеше в кръчмата,където не липсваха мераклии да го почерпят,а в замяна той им разказваше перипетиите си като рейнджър.Историите му бяха толкова много,че се съмнявах дали не си приписва преживяванията на целия батальон,или просто си ги измисляше.Хората го слушаха с интерес,а ако случайно някой го засечеше или оспореше думите му,скандалите и сбиванията озвучаваха цялата махала.
Не след дълго всички започнаха да го отбягват.И дума не можеше да става да започне отново работа.Бе отвикнал от нея и всички усещахме,че му липсва живота в джунглата.По това време се случиха две неща - лекарите установиха,че е болен от рак на белите дробове и почина негов роднина,от когото наследи хубава и спретната къща с голям двор в малко селце в Рила и доста земя.От МНО му отпуснаха мижава пенсийка и с хиляди увещания от страна на лекарите и на нас - неговите роднини го склонихме поне да иди и да види наследството си.Татко предложи да го закара,опасявайки се да не направи някоя беля по пътя.Съгласиха да вземат и мен,понеже по това време бях във ваканция.
Мястото бе красиво,все едно си в рая.Това ви го казвам аз,койтоживея в града и за мен няма нищо по-хубаво от прашните градски улици с непрекъснато преминаващи автомобили.
Къщата бе построена на голяма,грижливо окосена поляна, с добре поддържани плодни дръвчета.Наблизо течеше река,в която местните ловяха риба,а от края на поляната започваше девствена гора .Дори аз забелязах как очите на чичо светнаха.
- Оставам! - рече с нетърпящ възражение глас.
Усетих въздишката на облекчение от татко.Вече нямаше да се налага да плаща щетите,нанесени от чичо,а и квартала щеше да си отдъхне.
- Да влезем в къщата,за да видим дали е годна за живеене. - каза татко - Може да се наложи да постегнем това-онова
- Трябват ми два-три стека цигари и съм готов. .Гласът му звучеше по-бодро.
- Но лекарите изрично ти забраниха да пушиш!Нима възнамеряваш да продължиш дасе тровиш?!
- Бе,ти лекарите ли ще слушаш,или мен!?Или искаш да те опухам?! Не ща да те права за резил пред детето...Кво кат си ми брат.Я иди с колата до магазина,тамън да видиш къде е,а ние с Митето през това време ще разгледаме къщето!
И аз и родителите ми сме градски деца,но това място ми падна на сърцето.С удоволствие бих прекарал тук колкото се може повече време,дори не бих напуснал това място. Не бях,а и до днес не съм виждал къща,изградена с толкова много любов.Пролетната ваканция свършваше след два дни,така че дори да бях обърнал света,баща ми нямаше да ме остави тук и да идва да ме прибере за училище,но още по обратния път не спрях да му вадя душата,докато не ми обеща да ме доведе през лятната ваканция.
- Ако чичо ти е съгласен да му се пречкаш,може и да те пусна за десетина дни...
- Никакви "десетина дни"!Идваш и оставаш през цялата ваканция!Таман ще те науча как се лови риба с дина... - усети се и спря на време. - Ще ловим риба,тук някъде видях въдици,а може и да си хванем някой заек.Ще си прекараме чудесно!Ще видиш!Ти си учи уроците,а останалото е моя грижа......
С нетърпение очаквах края на учебната година.През втория срок надскочих себе си.Завърших годината с успех,който изненада и мен самия,така,че баща ми нямаше накъде да мърда.
Майка натъпка чантите ми с дебели пуловери и дрехи,защото " ...Било планина и със сигурност е студено".Не пожела да дойде с нас до чичовата къща.Въздъхна,прегърна татко сякаш го вижда за последен път,след коетопристъпи към мен.Обгърна ме с две ръце,неспирайки да повтаря напътствията,които бях принуден да слушам дни наред,като през цялото време плачеше.
Когато успях да се отскубна,изпитвах остра нужда да си избърша лицето от сълзите й,но не го направих.Сигурен бях,че ако се напъна, ще успея да изстискам дрехите си.
- И ДА НЕ ЗАБРАВИШ! - провикна се към баща ми.
По изражението на лицето му разбрах,че знае за какво става дума,но се опита да придаде нехаен израз на лицето си,завъртя ключа на стартера и й махна с ръка.
На десетина километра от къщата,в подножието на планината помолих татко да спрем.Сутринта преди тръгване не ядох нищо.Толкова бързах да потеглим,че изхвърлих закуската си,но вече умирах от глад.Влязохме в единственото работещото място по това време на деня - нещо средно между кафе-сладкарница и бирария,което в по-късните часове на деня се превръщаше в ресторант и кръчма..Понеже почистваха предната част на салона,седнахме в единия от ъглите.През една маса от нас седяха няколко от местните,обградили четириместната маса с осем-девет стола.
Докато чакахме да притоплят от вчерашните кюфтета и карначета,до ухото ми стигна познато име и се заслушах.В това време донесоха поръчката и татко бе зает да се възмущава от нахапаното карначе и уж надробеното върху скарата кюфте,което по незнайни причини нямаше да успее да сглоби и най-големия специалист по пъзелите,а да не говорим за разликата в опичане между натрошените късове.Колкото и странно да звучи,бях доволен,че вниманието му е отвлечено от огризките,които ни предложиха за ядене,понеже унесен от от възмущението си не обърна внимание на разговора,който се водеше на съседната маса.
-Какво ни стигна до главата!От тия военни маневри не може една риба да хвана у реката,камо ли дивеч...
- То и да е имало нещо,отдавна е избегало от тая пукотевица!
- Да,ама рибата нема накъде да бега.Она си е у водата....
Тътена на мощна експлозия проглуши ушите ни.Стъклата на прозорците се разтресоха.Някъде се счупи стъкло.Кучетата се разлаяха,изпищя дете.
- Военните са - обърна се към нас старец със светнали очи - Е-ех,да бех по-млад...
- Нещо големо прават!До сега не сме чували такова гърмение . - констатира другарят му по чашка.
Татко ме погледна и в следващия миг тичах след него към колата.Двигателят изрева и гумите изхвърлиха чакъл от настилката.През остатъка от пътя се държах с две ръце за дръжката на вратата и таблото,за да не ударя главата си в тавана по неравния път.
Когато стигнахме,татко удари спирачки и останахме като заковани.Поляната бе пуста.Нямаше следа от къщата.Тук-там сред тревата се въргаляха счупени дъски.След около минута от гората в другия край се показа усмихнат черен негър.Малко по-късно от тревата се надигнаха още трима с черни лица и изпокъсани дрехи,и куцайки тръгнаха към нас.
- Ха!Добре сте ни дошли! - блеснаха зъбите на единия и разпознах гласа на чичо. - Ние
тука...Ами така де...
Почина след по-малко от месец,но както сподели с мен,животът му в къщата е бил най-хубавото нещо в живота му,а все пак той бе преживял доста...

**************************