автор: yotovava

Какво – не зная, липсата побира,
но бавно светлото у мен изчезва.
Щом казаха, че майка ми умира,
за първи път потънах – сякаш в бездна.

Защото се налага да живея
и всеки ден наум да си повтарям,
че нещо съм пропуснала от нея –
въздишка, мисъл, болката коварна.

Без тихата усмивка сутрин рано –
когато идваше да ме събуди,
с преливащи над топлото ѝ рамо
талази от светлинни пеперуди,

И слънчице, от па̀ле по-игриво,
което скулите ѝ озарява
край малките трапчинки – боязливо,
А как ще бъдем вечно живи вярвах!

И ето че връхлита тишината,
без милост вихър овърша дома ни.
Сърцето ми стопи се без остатък,
кърви зората в тъмните му рани.

Не помня юли толкова враждебен –
подпалил чак гърба на хоризонта.
Нахраних гълъба с трошици хлебец,
понесъл в Рая мъката огромна.