автор: osi4kata

Сега се чувствам смъртно уморена,
смъртта обаче още е наречие,
напът съм и не търся извинение,
умората ми е съвсем човешка
и отминава точно преди залез,
че нощите са моето спасение,
аз всяка нощ наново се разказвам
и се завръщам тихичко при мене си,
събирам се от хиляди парчета,
отлюспвани с години от шагрена,
и в тъмното в душата ми просветва
и съм напълно опростена
за грешките си - волни и неволни,
за всичките несбъднати любови,
за мъничките дрязги със околните,
сдобрявам се със себе. Доволна съм.
А сутрин съм поникнала по-здрава
и по-щастлива, може да се каже.
Умората с луната се смалява
и не е смъртна. И ще се опазя.