автор: ruslina

Дъщеря ми прегръща кучето.
Вече седмици спи до главата й.
Тя го брани от последното случване -
да не издъхне в чужди обятия.

Тя го дърпа от тъмните ъгли,
животът му стиска в ръцете си.
Иска смъртта да излъже,
като къса живот от сърцето си.

Дъщеря ми си вярва отчаяно,
че ако в дупка то не се свре,
пак ще тичат в безкрайни поляни
и ще плуват в щастливо море...

---

Днес погребахме кучето Линда.
Евтаназия. Дъщеря ми разбрала -
тази болест не щяла да мине,
без надежда за ново начало...

Аз съм, казват, коравата вкъщи.
Беше ясно - при доктора с мен.
Ах, това най-последно прегръщане
ме разпъна на плота студен!

Две спринцовки. Първата - сън.
/Хуманния предислов на смъртта.../
Втората...Спря! С вързопчето вън
идва ми да изкрещя:
"Евтаназия за любовта!..."