автор: mitkoeapostolov

Наскоро прочетох статия за талибаните в Афганистан, които връщат умъртвяването с камъни за жени. Тези, които следят размислите ми, веднага ще забележат, че това са две от любимите ми теми – Афганистан и отношенията между половете. Излишно е да споменавам, че написаното по-долу се случва на фона на ежедневни сривове и провали в моя живот, които в последните години се превърнаха в норма.


Повечето анализатори обвиняват талибаните, че са диваци. Основното допускане е, че жените в тяхното общество са заличени. На пръв поглед това е така. Защо обаче на жените в Америка е дадена привилегията на равенството, а тези в Афганистан получават чаршафи и бой с камъни? По правило природата винаги се стреми към равновесие. Как в този случай е позволила такава несправедливост?


Ще отговоря на въпроса с въпрос: Кой ражда мъжете в патриархалните общества? Жени, лишени от всякакви възможности. Тяхната мъжка рожба е единственият им начин да се почувстват успешни, овластени, равноправни. И тази тяхна мъжка рожба е на разположение цели седем години, в които мозъкът ѝ може да бъде моделиран, както си пожелае майката. Тя предава цялата си тревожност и онеправданост на своя син и му изпраща ясно послание – „Ти трябва да оправиш нещата”. Как? Като станеш велик мъж, който командва другите мъже. Чрез теб и моето влияние върху теб, аз ще командвам тях. И не само това. Аз ще командвам всичко в живота ти – връзки, приятелства, професия, желания. Аз ще открадна живота ти, така както мъжете в нашето общество са откраднали моя.


Същото развитие се повтаря, когато мъжът се ожени. Жена му натиска да разбие връзката с майката, за да може тя да обладае величието, което се изисква от него и което ще ѝ донесе чувството за справедливост и могъщество.


Първият пример, който ми идва на ум е книгата “Не без дъщеря ми”. В нея, американската авторка разказва как се жени за успешен ирански доктор в САЩ. След раждането на дъщеря им, двамата решават да поживеят известно време в Иран. На секундата в която прекрачват прага на родната му къща обаче, отношението на мъжа рязко се променя. Той започва да слуша само майка си, постепенно поробва съпругата си и я принизява, докато един ден тя е принудена да търси начини за нелегално бягство.


Баба ми и нейното мнение също бяха приоритет за баща ми вместо майка ми. В по-голямата част от живота ми съм се влиял силно от мнението на майка ми за връзките, които имам с други жени и съм поставял нейната дума над тяхната. От тук мога да тръгна лесно да изброявам други двойки, в които съм го наблюдавал. Вместо това си давам сметка, че в България в почти всички семейства се случва това. Защо?


Началото сигурно е в еволюцията. Мъжът развива физическа сила, жената психическа. Затова мъжът налага реда в обществото, а жената го управлява. В патриархалното общество мъж, който не се е отделил от майка си, де факто живее нейния откраднат живот.


Това статукво е затвърдено от патриархалната религия. Господ е мъж, синът му е мъж, светият дух е някакси мъж. На жената са отредени само две роли – на майка или на съпруга блудница/изкусителка (свекървата и снахата парясница; от тук тръгва и възприятието на майките, че никоя жена не е достатъчно добра за сина им светец). Но и тук жената е намерила начин да се прокрадне и да управлява. Кой създава патриархалното общество и неговата религия в Новия Завет?


Дева Мария, която вменява на сина си манията за величие, че трябва да спаси цялото човечество, за да може тя да бъде майка на спасител, да контролира цялото човечество и така да компенсира всичко, което ѝ е било отнето от мъжкото общество.


Радикално. Но когато погледна собствения си живот и този на много от моите ученици, наблюдавам подобно развитие. Честно ли е? Не. Здравословно ли е ? Не. Равенство има ли? Да.


Съществува ли алтернатива? Да. Западната демокрация. Тя открива гениалното прозрение, че равенството не е достатъчно за здравословно развитие на един индивид и едно общество. Равноправието е. Вместо жените да бъдат принизявани и ограничавани, на тях им се дава свобода да са независими, да излизат от роля, да правят с живота си каквото си искат. Така овластени и приравнени, на жените не им се налага да търсят справедливост чрез манипулация на сина или съпруга си. Семействата са много по-уравновесени. Съществува истинска любов и приемане.
Разбира се ситуацията не е перфектна. Много семейства се разпадат, има разводи, несигурност, пропадане. Но това е единственият път от равенството към равноправието между мъжа и жената. Всичко друго е красива фабула, но грозна реалност.


Защо тогава всички патриархални общества не се юрнат към западния модел? Защото той изисква от индивида да се изправи пред най-големите си страхове; изисква мъжът да се отдели от майка си, а жената от баща си. Изисква от детето да стане възрастен, а от обществото да порасне. На всичко отгоре, това трябва да върви в паралел с навлизане навътре в сферата на Маслоу.


Как да преценим дали един индивид е зрял или е дете? Просто отговаряме на следния въпрос: Има ли дълъг период (минимум година, но реалистично няколко), в който човекът е живял в тотален разрез с родителските идеи, с които е бил откърмен? Ако отговорът е „Да” има голяма вероятност човекът да е възрастен. Ако отговорът е „Не” има голяма вероятност човекът все още да е дете. На ниво общество може да се приложи същият въпрос и по мнозинството от отговорите да се прецени дали обществото е в детска, юношеска или зряла възраст (разбира се този тест има много недостатъци и не е идеален индикатор, но е някакво начало).


Интересно е и как си взаимодействат патриархалните и демократичните общества, кой какво вижда в другия и каква е гледната точка за равенството между половете. Гражданите на патриархалните общества виждат в Запада морално разложени индивиди, които под знамето на идеали като свобода, равенство и братство практикуват лъжи, изневери, наркотици и педерастии.


Осама Бин Ладен в свое обръщение към американската нация след атентатите от 11 септември ясно описва разочарованието си от двуличието на западната култура. Той обръща внимание, че Западът твърди, че жените имат равни права, но в същото време има жени, които са проститутки и стриптизьорки. Според него истинските равни права на жените са в мюсюлманския свят, където те са уважавани и никога не би се допуснало блудство с тях.


Гражданите на западните общества виждат лъжци и потисници в жителите на патриархалните общества. Под религиозните идеали за справедливост, те съзират тайно желание на мъжете да принизяват жените до машини за бебета и слугини, както и широко разпространена корупция, която се крепи на принципа – роднинските връзки са по-важни законите. Ето защо те не се свенят да водят „освободителни войни”, с които да внесат равноправие в потиснатите патриархални общества. Вместо това, болшинството от жителите на патриархалните общества виждат в лицето на Запада агресори, гонещи собствените финансови интереси.


Къде сме ние? България е все още патриархално общество, което плахо отрича някои от крайностите на патриархата, но в същото време ненавижда „джендърските” идеологии на Запада. Жените при нас не са ограничени до ролята на майка и слугиня, но семейството е издигнато в култ и на неженени жени без деца се гледа като на безсмислено изобретение.


Висшата ценност за българската жена, особено извън големите градове, е да се омъжи и да има деца. Свободата, равенството, равноправието и други абстрактни идеали са далеч от нейните цели. Общо взето, феминизмът в България приключва на секундата, в която се появи диамантен пръстен. Българските жени са готови да търпят огромни унижения от партньорите си, стига те да им осигуряват семейна сигурност. В такъв смисъл жените в България са равни, но рядко равноправни.


Няколко пъти в последните години дразня моя близка с въпроса – Ти феминист ли си ? Тя ме гледа с неразбиращ поглед. Но аз я разбирам. Защо ѝ е феминизъм, когато върти мъжа си с поглед и е обсебила живота и целите на сина си? Тя може единствено да загуби от равноправие.


Какво мислиш за жените – продължавам да я дразня с въпросите си. – Че са интригантки и флиртаджийки – споделя тя. Моята баба пък (както често напомням в есетата си), мислеше че жените са като прасета в кочина – търсят да изкъртят най-слабата дъска.


И сега обратно към Афганистан, където жените ги убиват с камъни. Кой ги замеря? Мъжете. Кой поръчва убийството обаче? Възможно е това да са други жени, които използват лесно манипулируемите мъже като инструмент за лично отмъщение със свои съпернички и врагове.


Кой съм аз в цялата тази какофония? Както вече съм писал, израснах като патриархално настроен младеж. След десет години на Запад бавно се превърнах във феминист. Наскоро обаче имах отрезвяващо преживяване. Прочетох няколко художествени произведения, чиито автор не знаех. Две от тях ми се сториха слаби, а едно ми се видя добро. От любопитство реших да проверя пола на авторите. С изненада установих, че по-слабите са жени, а по-доброто мъж.


Изпитах силно разочарование от себе си. Как след като така ясно съзнавам вредите от дискриминацията на жените, подсъзнателно продължавам да ги считам за по-слаби? Мисля че мнението на мъжете ми е близко и разбираемо, а това на жените не. Подсъзнателно усещам разлика, а разликата ме плаши. Смятам, че именно това стои в основите на сексизма, расизма, хомофобията и изобщо повечето човешки страхове.


Ето защо, по-реалистично считам себе си за непредсказуем човек. В някои ситуации се държа като патриархален мъж, в други като феминист, в трети неутрално – зависи от обстоятелствата и хората, които са въвлечени.


Накъде сега? В патриархалното общество вече има прецедент на преход от дете към възрастен. Той се намира в Стария Завет. Момчето Адам и момичето Ева се осмеляват да нарушат волята на своя Отец и така де факто поставят началото на човечеството. За да направят това им се налага за момент да прегърнат тъмнината и страховете си. Може би е време да се върнем към духовните си корени?


Нека за завършек се върнем и в Афганистан. В статията, в която се споменаваше, че се възобновява убийството на жени с камъни, беше споменат и броя на осъдените жени, спрямо осъдените мъже – 57 жени и 360 мъже. Грубо казано 6 мъже умират за всяка убита жена. В крайна сметка излиза че навсякъде по света има равенство, но равноправие на много малко места. От нас зависи в коя от двете посоки желаем да поемем. Може би.