автор: yotovava

Не разбирам светът накъде е потеглил,
нито всичко, което в деня ми се случва.
И защо ли в мъглата, пропита с враждебност,
той скимти, сякаш храни с душата си куче.

Скътал рими – раними от скреж и от вятър,
се озъбва понякога – даже без повод.
Подарил ми е изгрев и залез – безплатно,
но е мнителен често и крайно подмолен.

Уж напролет цъфти – безпределен и цветен,
а удавя сред калните локви небето.
– Не потегляй на изток – всички близки ми шепнат.
И на запад не тръгвай, опустява градчето.

И на кръст съм разпъната – в двеста посоки,
в плен на шепоти, клюки, теми и чувства.
Кълбовидните мълнии спят нависоко
и – да бъдеш невежа, е въпрос на изкуство.

Моля Бог да реши покрай мен да намине
сутрин рано в неделя – навярно ще спите,
да ми каже, че буден е вече пчелинът
и че скоро сред здрача ще цъфнат липите.