автор: Perunika

Разговор от зората на 20 в. или там някъде
(подслушан от Перуника Майска)

Жал ми е за днешните млади, како Сийке, жал ми, казвам ти - не знам къде ще се срещат занапред, откакто оня хайдук, кметът, се поведе по акъла на даскала и доведе някакви маскари другоземски да направят водопровод в селото. Сега всеки си има чешма вкъщи, шурти му водата по цял ден и никой вече не ходи с менците в дола за вода.
И къде ще се срещат сега младите, къде ще се задяват и ще си крадат китката, къде ще си напиват водата? Ние така едно време с моя Койчо, лека му пръст, там се загледахме и ние, там сме се срещали тайно от нашите. Той иде преди мене и се подпре на големия камък зад чешмата, аз дойда с кобилицата, сваля менците, взема да ги пълня, той подхвърли някоя дума, аз си трая, щото нали, не върви веднага да отвръщам, ама го попоглеждам така, с крайчеца на окото, левент един такъв беше мой Койчо на времето, нали го помниш какъв беше, преди да го сецне кръстът и да му се изметнат кокалите... Ех, какви времена бяха! А пък като рèче да ми напие водата, леле, как ми се преметна сърцето! Разтрепераха ми се ръцете, изтървах си китката, дето щях да му я давам, тя падна в локвата до чешмата, нали я помниш, оная голямата, калната, дето все трябваше да я прескачаме, за да стигнем до камъка пред чучура... Ама той се наведе и я вдигна, от локвата я взе, поизтръска я, помириса я и каза, че по-росна китка никой ерген не е получавал. И се засмя едно такова, малко дяволито, нали го знаеш какъв зевзек беше мой Койчо. А на мен ми прималя отвътре...

Пак там беше, на чешмата, две недели по-късно, като ме хвана за ръката, ей тука на, малко над лакътя, хвана ме за ръката през ризата, уж, че нещо ми било паднало от върбата, та да го изчисти де... И така, съвсем лекичко ме похвана, много беше деликатен Койчо, много беше внимателен, не като някои други ергени веднага да ти налитат, кърпата от главата да ти дърпат, стомната да ти разливат.

А после, като тръгна аз с кобилицата към къщи, той ходи подире ми и ми приказва, такива едни хубави приказки ми редеше, драго да ти стане да го слушаш, пък на мен сърцето ми подскача, подскача, за малко да разплискам менците, тежки бяха, пущините, а до нас бая път беше, и все по нанагорнището, ама като ходеше той така подире ми, затъкнал ръце в пояса, хубавец един такъв, левент, и като ми ги приказваше такива сладки и медени, ах, че хубаво ми ставаше, леко едно такова, романтично... Де ти сега такава романтика! Няма, няма ги вече ония хубави времена, не знаят вече младите какво е тръпка, какво е любов. Ама то как да знаят, като днеска ни китки носят, ни за вода ходят, гледам локвата пред чешмата съвсем буренясала, нали вече всички си имат чешми вкъщи и никой не ходи с менците в дола...

Жал ми е за тях, честно ти казвам, како Сийке, жал ми е за младите, няма вече къде да се срещат, всеки си седи у дома, няма защо да излиза, има си у дома и водата, и всичкото... Е, вярно, ходят в читалището, там вечеринки някакви правели, всяка събота оркестър свирел, та те да потанцуват, горките, ама то какви ти танци в оная теснотия там, залата в читалището двеста квадрата няма, ни хоро можеш да завъртиш, ни нищо. Не е като на мегдана едно време, ех, какви хора се виеха там, за чудо и приказ, по петдесет души моми и ергени, като се засуче хорото, току-виж на редицата отсреща ти, точно срещу тебе, твоят изгорник ще се падне, случвало се е по три стъпки даже едни срещу други да тропаме, ама после трябва да мръднем нататък, че да не почнат да приказват хората... Ама как сме играли, леле, как сме играли чак до тъмно, голяма веселба беше! А сега какво, заврели се горките в читалището, буткат се там, ни има къде да подскочиш, ни да тропнеш, ама мъчат се някак, по двамка танцуват завалиите, то за повече място няма, ама поклащат се насам-натам, колкото да не е без хич.

Няма, няма вече къде да се срещат младите, не е като нас едно време, то седенки, то задявки, то низане на тютюн по цял следобед... Да ти кажа право, аз тогава много го мразех тоя тютюн, дето трябваше да го нижем, даже повече и от боба, дето го чушкахме, ама сега разбирам какви сме били късметлийки, че още е имало седенки по наше време, та да се видим с дружките, да си побъбрим, да се посмеем. А сега къде да се съберат младите - през деня я на училище, я на работа, а вечерта все по кафенета, по локали, по ресторанти някакви, дето само непознати хора наоколо ти, та не можеш да си кажеш приказката на спокойствие. То ресторантите айде, как да е, там поне може да приказваш, пък се и вижда що-годе, ама ако знаеш каква мъка е киното! Ти на кино ходила ли си? Аз бях веднъж, заведе ме Мичето, съседката, и да ти кажа, ожалих ги днешните млади. Два часа седиш на тъмно, да шукнеш не смееш, камо ли да говориш, а отпреде ти се въртят едни картини, уж нещо някаква история върви, ама докато разбереш коя мома с кой ергенин е и кой имал зъб на чорбаджията, тя картината се сменила, нещо друго станало, всичко толкоз бързо се върти, че нищо не мож разбра. Ама какво да правят младите, като няма къде другаде да се видят, на кино ходят. То не че там могат да се видят де, в оная тъмница. И какво да правят, седят горките два часа като истукани, ни могат да се погледнат, ни да си продумат.

Жал ми е, казвам ти, како Сийке, жал ми е за днешните млади, не знаят те какво е радост, не знаят какво е свобода, не е като нас едно време на чешмата или пък на нивата... Ау, ако знаеш на мен на нивата какво ми се е случвало... Един ден мой Койчо, той тогава още не беше мой де, ама после нали стана, та мой Койчо веднъж цял следобед седя и ме гледа от съседната рътлина. Аз си жъна, бързам, че съм обещала и на чичовата нива да помогна, а той седи на баира отсреща, дето е само на един хвърлей от нашата нива, през реката оттатък, и ме гледа, очи не сваля от мене. И хич не го е еня, че може хора да минат, да ни видят... Ама да ти кажа, то и аз си бях малко чалната, та по едно време следобеда като ме напече слънцето, съвсем ми се разтопи акълът и си викам - а бе кой ще мине оттука в тая жега! И знаеш ли какво направих? Няма да повярваш! Смъкнах си забрадката! Чак до раменете я смъкнах, пуснах си плитките на гърба, те до кръста ми стигаха тогава, даже взех да си мисля дали да не ги разплета, ама се опомних навреме, че той, Койчо, беше широка душа, не е като да е бил някой кон с капаци, обичаше закачките, ама ако си бях разплела плитките, кой знае за каква щеше да ме вземе... Ей такива сме ги вършили едно време по нивите, ама няма я вече тая свобода, няма къде да се срещат младите, няма къде да се задяват, не е лесна тяхната.

Ама да ти кажа, той даскалът е много виновен за тая работа, пък и кметът, че му се води по акъла. Не стига водопровода, ами лани и библиотека направиха. И сега младите всичките книги четат. Ама това за млади хора ли е, кажи ми бе, како Сийке, по цял ден да седят, забучили нос в книгата, като че са попове. Че той попът не чете толкова, ама пък и какво да чете, той си ги знае неговите книги, защо му е да чете. А младите - здрави, прави млади хора, вместо да вземат момците да нацепят дърва, да прередят керемидите или да изринат обора на кравите, те седят и ми четат книги! То повечето вече нямат крави и обори, знам, ама такава е думата. Че и момите, и те - ако си свършила работата по нивата и по двора и толкоз няма какво да правиш, винаги можеш едни кори за баница да разточиш, да са ти готови, като ти потрябват, като ти дойдат хора в къщата... Да, да, те и корите за баница вече от магазина ги купуват, ама друго си е домашното, друго си е цял следобед да месиш, да въртиш, да месиш, да въртиш, доде свят ти се завие... Леле, как ги мразех едно време тия кори за баница, омаляваха ми ръцете от тях, ама сега разбирам, че така баницата по-вкусна е ставала... То тогава нямаше и как да го разбера де, до мене баница така и не стигаше, старците я изяждаха всичката, я остане някое парче за братята ми, я не, къде ти ние, момите, да се доредим... Обаче хора, дето са опитвали едновремешните баници, казват, че са били къде-къде по-хубави от днешните, с купешките кори.

Ама кой да ти върти днеска такива баници, момите всичките забили нос в книгите и не стига, че по цял ден четат, ами и същите книги четат като момците! Е, бива ли така, кажи ми сега, како Сийке, как може моми и момци едни и същи работи да правят, това никога не е било, пък и не е редно, мен ако питаш. Че те утре може едни и същи дрехи да облекат, както е тръгнало. Ти представяш ли си - мома в мъжки гащи с крачоли! Срам и резил.

Ама аз съм жалостива душа, како Сийке, знаеш ме ти мене каква съм си, та затова ги разбирам донякъде момите днеска и ми жал за тях - ни за вода ги пускат да идат, щото водата им е вкъщи де, ни на хорото да поиграят, щото то вече и хоро няма, само вечеринки в читалището, за нивите да не говорим, Дечо тракториста за три дена изорава цялото поле, дето ние едно време със седмици го човъркахме, та къде да срещнат ергени, горкинките? И си седят вкъщи и четат книжки, това им е утехата. Чувам напоследък и писма били взели да пишат. Ти представяш ли си докъде сме се докарали това, хората, вместо да се видим и да си кажем човешки, каквото имаме да си казваме, ние дращим някакви хартийки и после някой там нейде си ги чете, ама ние ни го виждаме, ни го чуваме, докато ги чете. Е, вярно, така, с тия хартийки, можеш да си приказваш и с някой, дето не е в твоето село, даже с някой от друга околия може да си приказваш, че и от по-далече, ама то това не е истинска приказка де...

Мъка ми е за младите, како Сийке, казвам ти, жал ми е за тях. На развала е тръгнал светът, няма да им е лесно занапред, ти представяш ли си какво ги чака! Вместо да изкарат овцете на паша, на слънце, на зелено, сред природа - е, ако не вали, де, и ако слънцето не прежуря много, и ако Митю Пъдарина не си е изкарал кравите на ливадата над селото, че тогава ще трябва да слезеш с овцете към Пенчова вада, а там е пълно с комари, ще те изядат с парцалите, пък и Гочо Лудия ходи понякога да лови риба във вировете там и може да се пробва да те... а-а, така де, за друго ми беше думата, та значи вместо да излязат младите сред природата, те седят вкъщи и четат книги, докато им изтекат очите. И писма пишат, че и по няколко на ден понякога, представяш ли си. То какво ли друго да правят, горките, като няма къде да идат, освен в едно читалище, една библиотека, две кина, няколко кафенета и ресторанти или с трена до града и разни други такива... Ама до чешмата за вода няма как да идат, щото всичките си я имат водата вкъщи.

Ех, обедня животът, како Сийке, опустя животът, раздалечиха се хората, не е вече като едно време, тежък стана животът и все по-тежък ще става, всички ще трябва книги да четем занапред, че и писма да пишем даже. То аз на тия години няма да почна сега да чета де, ама като ги гледам младите - не четеш ли книги, заникъде си. Всички на подбив те вземат, все едно мома ли си, ерген ли си. Че и на кино трябва да си ходил, и на трен да си се возил. Както е тръгнало, скоро и на аероплан ще трябва да си хвърчал. Е, не, чак дотам не вярвам да се стигне, ама няма вече романтика в наше време, няма радост, няма свобода. Всеки си има чешма вкъщи и по цял ден книги чете. Или писма пише. Е това живот ли е сега, кажи ми?

Не е лесно да си млад в наше време, како Сийке, ние късмет извадихме, че в друго време живяхме, ама днешните млади - жал ми е за тях, казвам ти, много ми е жал.