автор: Samanda

Тук и сега съществувам.
В измерения – няколко.
От видимата – земната,
до звездната – далечната.

Отгледам ли в душата си
слово и дело добро,
духът ми въздига се
високо в небето.

Бог е сеячът на зрънца
в душевните ни ниви.
Понякога жънем класове,
друг път – бурени.

Несъвършени сме.
Все се питам: Защо?
Болката е дъждец,
ръмящ над житни ниви.

Малко ми е нужно днес,
за да съм щастлива –
да не нараня нечие сърце,
да не изрека лоша дума.

Дали прощавам лесно,
когато някой моето рани?
Не е измислил никой досега
оръжие – Духа да умъртви.

Samanda