Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Yanchobro
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14160

Онлайн са:
Анонимни: 405
ХуЛитери: 0
Всичко: 405

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМемоарът
раздел: Разкази
автор: missana

Мето беше днес в невероятно добро разположение на духа. Нещата му вървяха като по ноти. Престижното издателство Springer подготвяше издаването на капиталната му научна монография "Нулите на супердзета-функцията". Трудът на живота му. Около 1859г. Бернхард Риман беше отпечатал знаменития си мемоар по Теория на числата, в който лансираше
своята, недоказана и досега, хипотеза за нулите на дзета-функцията. Според Риман всички те лежаха върху една и съща тайнствена права и това контролираше разпределението на простите числа. Фамозните прости числа:
2, 3, 5, 7, 11, 13, 17, 19, ...,
Тези безброй атоми на целите числа, на които се базираше божествения хаос от древногръцката митология. Дзета-функцията на Риман бе огнедишащия дракон, който ревниво пазеше в пещерата си тяхната тайна, скрил я в безкрайната си броеница от нули. Каква мистика само. Това е тя - Абсолютната идея на Хегел, възкликна Мето, обладан от пристъп на екзалтация. Много величия в математиката бяха обявили, че са доказали хипотезата на Риман, но впоследствие се оказваше, че са се провалили с гръм и трясък. Мето извлече поука от техните провали и вместо да губи време за доказване на хипотезата, той откри още по-голямо чудовище от дзета-функцията. Суперддракон - направо функция-годзила, от която да ти настръхнат косите. Нейните нули обощаваха хипотезата на Риман, защото супердзета-функцията, контролираше чрез своите нули разпределението на простите числа във всевъзможни безкрайни редици. Нещо като принцип на управление на хаоса! Закон за съхранение на ентропията, удачно го нарече Мето. Супердраконът не позволяваше ентропията да бъде преодолявана. Не позвояваше създаването на дълготраен ред в природата. Така този супердракон ревниво пазеше творението на Създателя. Не се допускаха гении, които да коригират неговия Неведом изначален замисъл. Гениите и техните открития изгаряха като метеори в атмосферата на бъдещето, светейки само за кратко. Ето как се обясняваше загадъчната и на пръв поглед нелепа и преждевременна смърт на най-големите гении. Гении като Блез Паскал, Еварист Галоа, Нилс Хенрик Абел, Сриниваса Рамануджан Айенгор, Херман Минковски и още много, много други. Те трябваше да умрат твърде млади, за да не бъде опроверган Законът за съхранение на ентропията.
Този ред на мисли беше внезапно прекъснат от Светулката на пастирки - една добронамерена дама, която съдействаше на Мето в област твърде далечна от неговите изследвания - областта на поезията. Светулката на пастирки предложи на Мето да стане редактор на първата му стихосбирка и да му съдейства да бъде издадена от издателството на преуспелия поет-традиционалист Йордан Недялков. Без много да му мисли Мето прие щедрото й предложение. Той беше напълно скаран с техническата и Сизифова страна на нещата, съпътстваща издаването на всяка една стихосбирка. И ето, че грижовната Светулка на пастирки му звънеше, за да му каже, че Йордан Недялков е одобрил проектокнигата на Мето. В съзнанието му за миг проблясна мисълта, че това е данайският дар на Закона за съхранение на ентропията, но тщеславието му начаса я отхвърли, защото Мето вярваше в силата на поезията си. Пред очите му се заредиха първите стихотворения от новата книга и топла вълна на щастие люшна сърцето му:

ЗАТВОРЕНИ В МИГА

На колко си години не попитах,
по-важното е днес, че си до мене.
Това, че не говориш, си е чудо,
защото със мълчание те вземам

в ръцете си, но ти не проговаряй -
мълчи, магията дано да продължава.
Мълчи, сърцата си забързани да чуем,
кръвта, която в нас се утаява.

Защото тези мигове са наша вечност,
открадната от клюна на живота.
Поглъщат ни предишните моменти,
а следващите водят към Голгота.

Сега ще ми покажеш как се любиш.
По-млада си от мен и по-красива.
До седмата си лудост ще те вкусвам,
на осмата аз също ще се влюбя.

В очите ти загледан ще остана
и сърпа си луната ще извие...
Но моля те да остаряваш бавно -
във младостта ти искам да се скрия!

СЪН В МЪГЛАТА

на Йо

Сънувам те прегърнала ме нежно
на морски бряг, далеч от този свят.
Вълни с езици бели близват ни вълшебно.
Шептиш в ухото ми и чувствам се богат.

Защо те срещам в края на живота?
Така фатално, невиновно закъсня.
Почти достигнах изранен Голгота,
но оживявам в твоя детски смях.

Последно време - съдно, смъртоносно.
Прелитат вещици на злите си метли.
За мен си чудото до святост съдбоносно
и възвестено с първите петли.

Не ни е писано с тела да се познаем. -
Сгъстява капки сивата мъгла.
Два силуета сме. Ръка подай ми -
да помня вечно, че до мене си била.

СЛИВАНЕТО

"... и дух Божий се носеше над voda...", Битие 1:2

Аз идвам Пратеник на чуждата вселена
кордони от галактики преминал.
Летя с крила на ангел или демон,
снишавам се над земната пустиня...

Защото в сейфа на сърцето ти е шифъра,
чрез който бих могъл да оживея.
Ти си пазителят на Тайната на мислите,
очите ми се озаряват с Нея.

Да можех да те вдигна на крилата си
и като черен жерав, слял се с космоса,
да те отнасям в транс към необятното
зад Извора величествен на болката...

Да прелетим над Залата на бъдещето,
където всеки има своя статуя.
Над Стикс да прелетим, над мъртвите,
Харон от ладията си с гребла да ни помаха.

И да достигнем до свещеното Очакване,
което е началото на всичко.
Избегнали на времето разпятието,
да слеем в храма Му душите си.

ТВОЙ ДО ПОИСКВАНЕ (ПРОЩАЛНО)

Ти превърна в мастилница с панделка дните ми.
И перото ми трескаво пише те в стихове - пише те.
Запомни, запомни, аз съм твой до последно поискване.
Като лодка до кея ти. Като тъжния гребен заседнал в косите.

И не искам в замяна на моята обич вълшебства и замъци.
Днес ти давам сърцето си - топло и истинско.
С факли нощи горещи минават над нас и в развихрени пламъци
две подкови телата ни сплитат се в свята неистовост.

Днес ти давам последната порция младост в душата си.
Преглътни я навътре, чак до костите твои докрай да попие.
Изхвърли от недрата си всичките мъжки зачатъци.
Пропусни ме кинжално до дъно да стигна и в теб да се впия.

Аз съм твой. Аз съм твой до финалното твое поискване.
Разпиляват се вече последните коли на времето.
Тази приказка свършва. Тъмнее небето-измислица.
Прегърни ме безмълвно. До нашето сбогом. Последното!

ЗА МЕН СИ...

Сега си непокорна болка,
от спомена при мен дошла,
дете обикнало ме толкова,
че в миг разсея сивата мъгла.

И спрях сред топлите ти устни -
с дъха на пролетния цвят,
тъй кадифено меки, вкусни.
Със тях аз станах най-богат.

Събрах предишните си спомени
и ги захвърлих във вързоп
за някой преминаващ скитник,
поискал моя стар живот.

Останах в тази нова ера -
създадена от мен и теб.
Светът превърна се в химера
и сякаш мълком ни прокле.

Но щастието да сме двама,
насред вселена вечно зла,
си струва всичко да забравим
прегърнати в една сълза.

ПОСЛЕДЕН ВАЛС

Бъди последното му вдъхновение,
Кралице моя, в мрака на нощта.
На валс те кани Непотребния,
приют намерил само в гибелта.

Ще хванеш ли ръцете му протегнати
за танц прощален в този късен час.
Да се докосне с теб до звездното,
да чуе бездиханния ти глас.

Кажи, любов ли е или магия,
телата ви от транс да затрептят.
Или проклятие на Кронос Злия
над най-несбъднатия, но единствен
Свят!

ПО-ПРОСТО ОТ КАНТ

Нямам спомен да съм бил някога жив.
Но след смъртта си навярно ще бъда.
Утрешният ден ще е само ритник
(за да паднат още няколко зъба).
Вчерашният - остана графит
на стената на някаква тоалетна:
"Спрете Земята - искам да сляза от Нея за миг" -
на спирка, наречена "Вечност".
Настоящето възприех като мит.
Митът, че всички живеят.
Вертикални покойници в марш полужив,
в поход към хоризонталната си одисея.
Всичко е просто игра.
Игра на по-висше с по-нисше.
Никне бързо нова трева
и покрива паметта на предишното.
Птиците умират сами,
както впрочем и динозаврите.
Планини не отиват при планини.
Най-красивото влиза в клоаките.
И издигат горди чела
върховете - скулптури от камък.
Фантазията на троновете си от била
се оглежда за пещерен замък.
Но за какво си готов?
Богат по-щастлив няма да станеш.
Бедността те превръща на роб.
Извисяването носи страдание.
И накъде ще летиш?
Към звездите?
Към други планети?
Ной ли ще възкресиш
в една осъвременена версия?
Изход и вход са едно.
Главното това е тунелът.
И отговорите ще ги получиш пак там,
но след като мине разстрелът.

ПОСЛЕДНИ РИМИ

Превърнах бъдещето си в икона.
Но залезът е близък. Страшно близък...
Студено притъмнява небосклона
и няма бог - да ми дари амнистия.

На младостта окъсаните дрехи
треперещо под спомените нося.
Догаря слънцето - сомбреро вехто.
Змии са вече моите въпроси.

Къде съм се запътил сам не зная.
Дори сърцето не усещам вляво.
Небето стине сиво, пепеляво -
оцъклено око над мен в безкрая.

Износеното си лице навеждам
и го оглеждам бегло в локва кална.
Оттам отлитащи ята съглеждам
към следваща - неведома реалност.

Самотен пътник, някой ми диктува,
под тежестта на вечерните сенки,
последни рими - те в кръвта нахлуват.
Танцуват нестинарски в лунна пепел.

ДОЙДОХ ЗА МИГ ДА ЗЪРНА ТОЗИ СВЯТ

Написах се в един-единствен стих
с надеждата, че пак ще оживея.
Кадеше времето прашеца си тъй тих
и в тишината му от страх немеех.

Той стелеше се неподкупен - сив,
затулваше очите на цветята.
Наметна самотата с плащ ръждив,
а есента изгуби своята позлата.

Останах втренчен в тъжния кордон
на облаци - изгнаници небесни.
Те - бели айсберги, след черен щорм
изливаха поройните си песни.

Дойдох за миг да зърна този свят.
По-гол от просяк, с вик да го прегърна...
Раздал душата си, да стана по-богат,
но в моя антидвойник се превърнах.

Неземен път ми предстои отвъд.
Не се страхувам в него да закрача.
Отхвърлил бремето на крехка плът,
готов съм да застана пред палача.

И ако той последна дума ми даде,
ще го попитам с тайнствена усмивка:
Нима помисли си, че всичко ти ми взе,
забрави ли, че аз така поисках.

ПОЧУВСТВА ЛИ?

Почувства ли дъха ръждив в листата,
изгубили облога със смъртта?
Те стелят се със златен отпечатък
и ламинират тъжно радостта.

Почувства ли последното желание
на старец просещ с треморна ръка?
Не случи той дори на състрадание,
пристана жител на подземната река.

Почувства ли последната надежда
през този толкова обречен свят?
Тя в бъдещето вече не се вглежда,
обърната завинаги с лице назад.

Почувства ли как вятърът издава
мистичен звук разстилащ се в нощта?
От рога му звездите полудяват,
сиянието им застива в суета.

Почувства ли как името ти глъхне
в един сезон от зима по-студен?
Откъснатото цвете вече съхне
в ръката на прииждащия ден.

Почувства ли как Бог изневерява
на всяка твар, която сътвори...?
И Дяволът последен ще спасява
от второто пришествие света незрим.

ПОЕТЪТ

Блекдаун за тебе, поете!
Издигна се твърде високо.
Полюшна се слънцето в тремор -
кандилото свое разклати.
И в бездната ти полетяваш
с величествен полет на птица.
Крилата ти нека отрежат.
Устата ти нека запушат.
Ще пишеш със светли зеници.
Защото поетът остава
и в чужда на него вселена.
Със словото той сътворява
по-нова - дори неродена.
Сега и на клада да сложат
най-тленното - твоето тяло,
какво ли с това ще докажат.
Ще почнеш ти пак отначало.
Защото талантът не знае
прегради, затвор и предели.
Надраства сърцето си даже
и думите стават по-смели.
Онези завистници твои,
които над теб отброяват
до девет с черните тоги
и черното знаме развяват,
не знаят че пак ще се вдигнеш,
но този път не от земята.
От свое небе ще се спуснеш
с корона-венец на главата.
И блясъкът твой ще ги стряска
в съня им кошмарен и земен,
защото гласът ти е силен,
стихът ти е лава подземна.
Поетът вулкан е от слово,
а словото трусове прави.
Разклаща света до основи
и срутват се старите сгради.
А Новото - то се въздига
на хълма могъщ и небесен.
И там само Бог ще запише
завинаги твоята песен!


Публикувано от anonimapokrifoff на 26.05.2024 @ 13:15:31 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   missana

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Авге и Херакъл
автор: LeoBedrosian
1910 четения | оценка 5

показвания 40813
от 50000 заявени

[ виж текста ]
"Мемоарът" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.