автор: Samanda

Архитект Стамен Дюлгеров изсипа пръстта от лопатата, отдръпна се малко встрани и зарови поглед в прясната купчина пръст над бащиния гроб. Очите му се премрежиха, очертанията на надгробните паметници наоколо се размазваха пред погледа му, но не посегна към пакета със сухи кърпички в джоба на якето си. Не искаше жените да разберат, че плаче. Сълзите! … Щяха ли те да отмият угризенията на съвестта му?
Началото на ноември беше. Един от ония все още топли дни на сиромашкото лято, когато някои овошки цъфтяха повторно. Не беше студено, но духаше силен вятър, който завихряше опадалите листа на спирали и после ги разпиляваше отново по гробищните алеи. Дюлгеров вдигна яката на черното си кожено яке и още известно време остана взрян в буците кафеникава пръст. Не можеше да приеме истината, че повече никога няма да види своя баща. Когато решиха със съпругата му Даниела да отпътуват за Англия, не му и мина през ум, че само след няколко дена той вече няма да е сред живите.
Преди четири години след кратко залежаване почина майка му. Баща му бай Георги трудно преживя кончината на своята дългогодишна спътница. Близо шест десетилетия бяха делили стряха, трапеза и постеля, радост и тъга. Остана сам в голямата къща, а самотата разяждаше душата му, изпиваше енергията му. Нямаше вече желание ни да копне в градината, ни да се грижи за асмата пред дома им. Рядко излизаше извън дома си, нямаше апетит, отслабна, накрая се залежа. Като че ли беше решил и той да се пренесе в отвъдното, за да са отново заедно с неговата всеотдайна и скопосна другарка. Прибра го Стамен в София, лекуваха го около две седмици в Александровска болница, а след това го настани в Рехабилитационния център „Здраве“ на Минерални бани – Банкя. Десетдневните процедури позакрепиха здравето на стареца, той се посъвзе и живна. Като се завърна в София, ден през ден взе да споменава, че няма кой да наглежда къщата в Смолян. Тогава само няколко думи каза Стамена на баща си, но той го разбра и без да упорства повече, остана да живее с тях в просторния им апартамент в ж.к. „Младост 2“. Макар да беше прехвърлил вече осемдесетте, още беше държелив. Самообслужваше се, всеки ден слизаше в градинката пред блока на раздумка с други пенсионери, пазаруваше в близкия супермаркет, понякога даже си готвеше сам някоя друга родопска манджа. Як родопчанин беше – едър, висок, с побеляла, но все още неокапала коса, не много приказлив, смирен и мъдър.
Преди няколко дена Галин, синът на архитект Дюлгеров, се обади и покани родителите си да присъстват на тържественото връчване на магистърските дипломи на випуска по специалността Информационни технологии в Кеймбридж. Кадърният и преуспял младеж имаше и друг повод за празнуване. От три месеца работеше като IT - специалист в Сектора за управление на полети на летище Манчестър в Рингуей. Беше си наел широко и удобно жилище в покрайнините на града, където можеше да посреща без притеснение свои близки и приятели. Даваше си сметка, че постигнатото досега дължи преди всичко на своите родители и затова искаше да им се отблагодари с достоен жест. През уикенда мислеше да ги разведе из забележителностите на Манчестър и Лондон, а в съботната вечер да ги покани на празнична вечеря в „Happy London“– най-престижния ресторант в центъра на британската столица.
Галин влезе в Кеймбрийджския университет без приемни изпити. Поканиха го да учи там, след като се класира на първо място на Международната олимпиада по информатика в Болоня през 2012 година. Тогава тъкмо завършваше Националната природо-математическа гимназия „Академик Любомир Чакалов“ в София. Архитект Дюлгеров никога не пресметна парите, които инвестира в обучението на сина си в престижното учебно заведение. Печелеха добри пари със съпругата му Даниела, която също беше архитект. В тяхното Проектантско бюро „Бор“ ЕООД освен тях вече работеха още двама млади архитекти, един строителен инженер и една млада дама, специалист по интериорен дизайн. Обучението на дъщеря им Елица, три година по-голяма от сина им Галин, не им струваше почти нищо. Тя завърши английска филология в Софийския университет, влюби се в служител от Американското посолство, където беше на стаж, и сега двамата със Стив живееха и работеха в Пасадена, Калифорния. Очакваха съвсем скоро да им се роди дете.
Благоговението и почитта към знанието Стамен Дюлгеров наследи от своите родители. Съвсем обикновени хорица, те бяха напуснали родното си село Кукувица, населено през 80-те години с над 450 жители, и бяха потърсили препитание в големия град, за да осигурят по-добро бъдеще на двете си деца. Баща му Георги Стойнов Дюлгеров, потомствен зидар, дълги години работи в Строителния комбинат в Смолян, а майка му Елена, едра и приветлива родопчанка, се пенсионира като готвачка в кухнята на работнически стол на същото предприятие. Докато следваха със сестра му Наделина в София, родителите им изживяха трудни години. Отделяха от залъка си, за да ги издържат. В същото време доизплащаха и кредита, който бяха изтеглили за построяване на двуетажната им къща в окръжния град. Бай Георги се гордееше със своите деца и внуци, но при срещи и разговори с близки и приятели не обичаше да се хвали с постигнатото от тях.
В ранното утро на третия ден след пристигането им в Англия, Дюлгеров се събуди обхванат от тягостно чувство. Сънува, че шофира дълго по тесен планински път с усещането, че не знае накъде е тръгнал. Пътят прекосяваше някакъв каменен мост, но не беше онзи над река Бистрица, виеща се в подножието на хълма, на който се извисяваха родната му къща и високият бор в двора им. Не! Мостът от съня беше друг – висок, с арка, наподобяваше Дяволският мост над Арда, който неведнъж бяха посещавали цялото семейство. "Дяволският мост! Дали не предвещава нещо лошо сънят ми?" – се запита той, обзет от нарастващо безпокойство.
Изгряващото слънце тепърва щеше да поздрави с оскъдните си лъчи жителите на мъгливия Манчестър. Погледна към прозореца – навън беше тъмно. Даниела дишаше спокойно и дълбоко. От стаята на Галин също не се чуваха никакви шумове. Взе телефона от нощното шкафче, обърна се с гръб към спящата си съпруга и го светна. Беше пет сутринта. „Да, сега в София е седем, тате сигурно се е събудил. Ще изляза навън и ще му се обадя.“ – реши той, облече се набързо и излезе пред входа на жилищната сграда. Звъня доста дълго. Обади се непознат женски глас.
– Ало, здравейте? Аз съм медицинска сестра Добрева. С кого разговарям?
– Здравейте! Аз съм Стамен Дюлгеров, това е номерът на баща ми. Коя сте вие? Къде е той?
– Господине, късно снощи спешно приехме Георги Стойнов в Съдов сектор на Неврологичното отделение в „Пирогов“. Ваш съсед е звънял на телефон 112. Състоянието на баща Ви е тежко. Получил е исхемичен мозъчен инсулт. Дясната половина от тялото му е парализирана. Засегнат е и говорът, но е контактен. На системи е в момента. Все още не сме му направили ангиография. Опитваме се да му помогнем, но… Доктор Горчев смята, че съществува риск за живота му, имайки предвид възрастта му... – Земята под краката на архитект Дюлгеров се разлюля, причерня му.
– Бащи ми…. с инсулт! Как така?! – жената отсреща мълчеше. Сестра Добрева имаше дългогодишна практика и знаеше, че роднините на пациентите трудно приемат лошите вести за тях.
– Да, разбирам Ви, госпожо! – посъвзе се архитектът. – В момента със съпругата ми сме в Англия, но ще се обадя на наша близка да дойде веднага в болницата и да донесе каквото е необходимо. Ще направим всичко възможно днес да се приберем в София. Бихте ли ми изпратили телефонния номер на д-р Горчев! …. Много Ви благодаря! Дочуване!
Дюлгеров, изпаднал в шок, прибра смартфона в джоба на връхната си дреха. Не мина и минута, телефонът на архитекта отново звънна. Беше съседът им Трифон Даскалов, който често правеше компания на баща му, когато те отсъстваха от София. Бяха много добри табладжии и двамата, пък и пенсионери, запълваха многото си свободно време и с игра на табла, понякога доста разпалена. Съседът, със сериозна уплаха в гласа, разказа накратко за снощния неочакван инцидент с баща му и намекна, че състоянието му е тежко и че може да се случи най-нежеланото.
В късния следобед на ноемврийския ден самолетът от Лондон кацна на Терминал – 2 с близо час закъснение. Семейство Дюлгерови взеха такси от летището и потеглиха към „Пирогов“. Когато влязоха в болничната стая, бай Георги, пребледнял, небръснат, отвори очи, опита се да се усмихне, но не направи никакво усилие да се надигне. Димитър забеляза, че вдясно устната му беше провиснала, окото – също. Доближи се до болничното легло, сложи ръка върху неговата и с треперещ глас попита:
– Тате, здравей! Как си? Какво се случи? – Бай Георги се взря в очите на сина си, размърда устни и с глъхнещ глас едвам успя да изрече:
– Сссине, пппогребете ме в Куууукувица … – задъха се, закашля се, замълча минута, две, задиша тежко, но не отделяше поглед от лицето на сина си. Със затихващ, съвсем слабичък глас добави – …… при мммама и таааате, сине …. – това бяха последните му думи. Преглътна два, три пъти, нещо изхриптя в гърлото му, погледът му замръзна. Две едри сълзи се бяха изтърколили по лявата му буза.
Сега, застинал неподвижно пред пресния гроб на баща си, като далечно ехо отново прозвучаха в паметта му последните негови думи. Вълна от безнадеждна скръб и отчаяние забушува в гърдите му, нещо го хвана за гърлото. Минаха още няколко минути, Дюлгеров продължаваше да стои като вцепенен до гроба. Мислите му галопираха като диви коне в пустошта: „Ако не бяхме тръгнали за Англия, може би нямаше да се случи това. Можеше да поживее още някоя и друга година тате. Всичко, всичко е суета! Днес те има, утре си нищото под купчина пръст – гощавка за червеи. Неразгадаема загадка е битието човешко… Раждаш се, бъхтиш се, имаш амбиции, мечти, цели, стремиш се да си някой, нещо да постигнеш, строиш, създаваш и …. после изчезваш в небитието. Какъв е смисълът да се раждаш, щом ще умираш? Тате, не можах да ти благодаря, преди да тръгнеш за срещата с мама, а колко много ви дължа! Срещна ли се с мама, тате? Прости ми, моля те! Простете ми!“ Минутите се изнизваха. Дошлите на погребението вече се бяха изтеглили към изхода на гробищния парк и се качваха в колите си. Сепна го гласът на сестра му Наделина.
– Бате, хайде! Да тръгваме! Мир на душата на тате! Тежко ни е, но това е животът! Някой ден всичко свършва. Да тръгваме, бате! Трябва да посрещнем хората в ресторанта! – подкани брат си тя, прегръщайки го през рамо. Беше пристигнала със съпруга си предната вечер с нощния полет от Берлин, където живееха от десетина години с двете им дъщери.
На другия ден след погребението архитект Дюлгеров стана рано, обръсна се, направи кафе за себе си и за съпругата си и я покани на терасата. Вчерашният силен вятър беше поутихнал, но сутрините ставаха все по-хладни. Зимата настойчиво напомняше за себе си.
– Даниела, чувствам се някак странно, нещо ме тегли към моя роден край, към местата, където като малък съм тичал подир пеперуди, играл съм челик, пасъл съм овце и кози …. Ще прескоча до Смолян за ден, два. Няма нужда да ме придружаваш, почини си! – изрече Стамен. Съпругата му кимна с глава. За близо тридесет години съвместен живот бяха се научили да разчитат душите си без думи.
Тъмносребристата „Хонда Акорд - 2016 “ на архитект Дюлгеров излезе от София и пое по автомагистрала Тракия. Понеделник беше, работен ден, но движението не беше много натоварено, караше си спокойно. Не успя да заспи снощи, но силното сутрешно кафе го ободри. Не му се слушаха ни новини, ни музика. Съвестта му отново заговори: „Защо баща ми настоя вечният му дом да е в гробищата в Кукувица? Та той и дяволът вече не ходи там, из тия съборетини и шубраци. Дали не сторих непростим грях? – за кой ли път се питаше Стамен. – Не изпълних последната молба на тате... Не исках гробът му да затъва сред треволяк и трънаци… В софийските гробища ще мога по-често да го посещавам.“ Усети, че се движи с превишена скорост. Погледна километража – 160 км/час. Наближаваше Царацово, скоро трябваше да навлезе в кръговото и да поеме към Пловдив, а после по околовръстното край Смолян – към Кукувица.
Колата запълзя по асфалтирания за последно преди повече от три десетилетия планински път – неравен, осеян с дълбоки дупки. Спря пред някогашния смесен магазин в центъра на селото и слезе от колата. Две котки, едната черна, другата рижава, се излежаваха на припек на разнебитения тротоар пред входа на запустялата сграда. Огледа се наоколо. Срутени покриви и стени, поизгнили черчевета без стъкла, опадали по земята греди и подпори, каменни плочи, парчета мазилка …. Навсякъде руини! Основите на повечето къщи, градени от камък и дърво, бяха издържали на природните стихии. В разградените дворове избуялата трева, засъхнала вече, беше израсла толкова високо, че скриваше долните клони на овошките. Накъдето и да се обърнеше, разруха и пустош! Каква тягостна тишина! Чуваше туптенето на сърцето си, мислите си.
Закрачи по тесния чакълест калъдъръм към отсрещния хълм, на чийто връх преди век дядо му Стойно беше издигнал двуетажна каменна къща, в която живя до десетата си година. Част от камъните по горните редове на оградата, заграждаща имота, бяха се изтърколили на земята. Дървената порта се беше килнала на една страна. Едвам си проправи път през треволяка до входа на къщата, надзърна вътре. Гредоредът в левия ъгъл се беше срутил. Оттам бяха изпопадали станът, чекръкът, хурката и вретената на баба му Неда, също и дървените табли на пружиненото легло, на което спеше като малък. Под тях, наполовина затисната от паднала греда, му кимаше първата му ученическа чанта. Трудно я разпозна – кожата, от която беше ушита, се беше спаружила от дъждовете и снеговете. Загледа се в огнището, където навремето горяха едри цепеници, а ароматът на разтопена борова смола окадяваше цялата им къща. На полицата над камината все още стояха наредени няколко сахана и две непокътнати гърнета, чиито шарки и орнаменти се губеха под напластената по тях прах. В това, по-голямото, баба му вареше смилянски боб, чийто вкус и аромат нямаше как да забрави. Тук пред огнището, притихнал в нейния скут, като дете слушаше в захлас приказката за храбрия юнак, победил триглавата ламя. Още помнеше и текста на песента за Страхил войвода, която тя често пееше, докато чепкаше вълна или предеше в дългите зимни нощи. Неустоим вихър от носталгия и признателност се надигна в душата му. Горещи сълзи пропълзяха по гладко обръснатото му лице. Тук нямаше от кого да ги крие. Трябваше да се махне по-скоро оттук, ала краката му не се отлепяха от дървения под. Закрачи бавно към вратата. Вдясно от нея видя въргалящите се хамути на дорестия ат, с който дядо му ореше градината зад къщата. Засяваха я с картофи и смилянски боб, а наесен голяма част от реколтата продаваха на пазара в града. Вляво, на дървена закачалка, закована на стената, висеше ямурлукът на дядо му Стойно, избелелял прашасял, разяден от молците.
– Колко различно беше всичко, Господи! Колко истинско беше! – изрече на глас Дюлгеров и закрачи по двора. Слънцето се бе издигнало високо в небето и щедро разливаше светлината си над околните хълмове, обрасли с бор, смърч и ела. Пое с пълни гърди кристално чистия въздух и зарея поглед в далечината, където някой щедро бе разлял безброй нюанси на зеленото.
– Боже, каква красота, какво величие! Ако Раят не е тук, къде другаде ще е? – възкликна Стамен. Изведнъж му се стори, че долавя някакво странно звучене. Като че ли някой свиреше на гайда, после на гъдулка, след това прозвуча провлачена, тъжна мелодия, която само изкусен майстор кавалджия би могъл да изсвири. Огледа се, наоколо нямаше жива душа.
– Бог, Бог свири … – прошепна. – Всевишният е гениален музикант. Свири на всички инструменти в човешките души. Във всяка душа звучи неповторима музика – в различна тоналност, размер, темпо, ритъм... Колко рядко обаче я дочуваме и се заслушваме в нея?!
Изведнъж закука кукувица. Стамен впери поглед в кичестите клони на вековния бор, извисил мощна снага под синия купол – ням, но жив свидетел на радостите и скърбите на поколения родопчани от рода Дюлгерови. Беше невъзможно човек да обгърне с две ръце ствола му. „От корените, от своите дълбоки корени черпи сила, не от стъблото. Когато коренът е пуснал разклонения дълбоко в земята, дървото може да издържи на всякакви природни стихии … А сърцето човешко? То как да надмогне превратностите на съдбата? Как да остане непокътнато, непрекършено сред житейските бури и вихрушки? Не всичко е подвластно на волята човешка, но…. човек трябва да устои, да опази в душата си добродетелността, която неговите предци са му завещали. Другото – къщи, имоти, богатство, престиж …. времето го съсипва и заличава, ала онова, което свързва поколенията, то винаги е живо. Духът на моите деди е жив! Той е в мен, в децата ми, утре ще го наследят и моите внуци. Може би в това е Смисълът – човекът да е приносител на духа, на диханието Божие през вечността?“ – нижеха се като кехлибарени мъниста в броеница мислите на архитект Дюлгеров.
Още преди да напусне родния си дом, той реши на мястото на полусрутената фамилна къща да построи туристически СПА комплекс и да го назове „Кукувица“. Пък знае ли се? Може някой ден и синът му Галин да се завърне тук! Обнадежден и усмихнат, закрачи по каменния калдъръм към центъра на селото. Черната и рижавата котка се бяха изтегнали на сянката на Хондата, паркирана пред някогашната двуетажна сграда на Селкооп. Стори му се, че прашасялите ѝ прозорци, някои с изпочупени стъкла, мълчаливо отправят към него настойчив упрек, примесен с надежден зов.

Samanda