автор: Samanda

Самотата – тя никак не е страшна,
прозрем ли онази истина извечна:
сами си избираме маската за бала,
а и танца – с радостта или с тъгата.

Чуеш ли стон на посърнало цвете,
подадеш ли комат на виещо куче,
самотата плашеща тихо си тръгва
дори покрай тебе и хора да няма.

Гълъбът гугукащ – също душа има.
Шепа трохички сипи му на перваза.
Нямаш сила да го сториш? – Тогава
прегърни някого с мисъл обичлива.

Обичта е галещ лъч и полъх нежен.
Летен дъжд е – топъл, благодатен.
Стръкчета унили, стъпкани изправя.
Щедростта за ръст духовен е мяра.

Samanda