Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Kkkep
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14155

Онлайн са:
Анонимни: 755
ХуЛитери: 4
Всичко: 759

Онлайн сега:
:: Marisiema
:: rhymefan
:: LeoBedrosian
:: pastirka

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юни 2024 »»

П В С Ч П С Н
          12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаГосподи, има ли те?
раздел: Разкази
автор: Samanda

От ден на ден Глеб слабееше, изглеждаше все по-унил и тъжен. Причината за това не беше фактът, че храната, която дедушка Саша му предлагаше, ставаше все по-оскъдна. Не, не беше това! С всеки изминат ден в котешката му душа все по-настойчиво се загнездваше усещането, че е пренебрегнат и изоставен. Преди няколко месеца в къщата беше толкова оживено и весело! Особено когато внуците на бабушка Настя и дедушка Саша прекарваха почивните дни при тях. Тогава наставаше голяма веселба и смях.
Когато навън беше топло, Глеб често нарочно изчезваше в градината. Харесваше му да си играят на криеница с децата. След като го откриеха в малинака, деветгодишната Олеса, най-голямото от децата на кака Лариса, го гушваше и гальовно му се караше. После го отвеждаше в банята и го къпеше с един много хубаво ухаещ шампоан, увиваше го в неговата синя хавлия, след което подсушаваше дългата му козина със сешоар.
Всяка събота, когато децата идваха в къщата на родителите на майка им, винаги носеха на своя домашен любимец някакви по-особени гранули. Имаха вкус на шоколад и Глеб ги обожаваше. Малчуганите отчупваха парченца от техните лакомства, черпеха го щедро и с тях. Ех, като цар се чувстваше той тогава, но не се идентифицираше с нито един от владетелите на Киевска Русь, защото котешката му памет не съхраняваше информация за царски величества. Олеса и Игор често се караха в съботните вечери в чие легло да преспи тяхното приятелче. Накрая баба Настя отсичаше:
– Хайде, стига сте спорили! Тази събота Глеб да спи с Игор, а следващата събота ще спи с теб, Олеса. Ти си кака, отстъпи! Не настоявай повече! – Толкова хубав беше животът тогава! А сега? Сега не е така. Особено когато дедушка Саша не си е в къщи.
Макар и пенсионер, шестдесет и двегодишният Александър Кузнецов още поработваше като охрана в Завода за метални конструкции в украинския град Николаев. Сутрин, когато тръгваше за работа, оставяше котарака заключен в къщата, но това никак не му харесваше на животинчето, самотата го стресираше. Преди той по цял ден се разхождаше из двора и градината, някой път прескачаше оградата на съседите и се радваше на компанията на себеподобни. Понякога се катереше на покрива и по улуците се спускаше на тротоара пред къщата, отделен от пътното платно с дълга ивица цветна леха. Завиреше се под пейката и наблюдаваше с любопитство преминаващите превозни средства. А сега, като затворник е вкъщи! Е, как да не му е скучно, тежко и тъжно!? Нито му се ядеше, нито му се пиеше вода, нито му се спеше. По цял ден чакаше да чуе отварянето на външната метална порта, а после и превъртането на ключа за коридора към дневната.
Отначало Глеб се сърдеше на дедушка Саша. Дърпаше се, когато завръщайки се от работа, той се опитваше да го вземе в прегръдките си. Тогава хукваше и се криеше под дивана, а ако стопанинът му успееше да го измъкне оттам, дращеше с нокти по ръцете му, за да го пусне. Така изразяваше своя протест срещу незаслуженото си затворничество.
Украинецът Александър Кузнецов, пенсиониран майор от Областната дирекция по пожарна безопасност и защита на населението в гр. Николаев, се боеше да не би котаракът да хукне из квартала и да бъде убит от паднал снаряд или шрапнел и затова го заключваше в къщата, ала котешкият мозък на Глеб нямаше как да проумее, че затворничеството му не е наказание, а загриженост, предотвратяваща рискове и опасности за живота му. Сръднята на Глеб продължи повече от седмица, но накрая той вдигна бялото знаме и се предаде.
Преди две години внуците на Кузнецов Олеса и Игор го намериха на тротоара пред къщата. Беше едно рижаво жално мяукащо топче. Козината му беше още съвсем късичка, а очичките му зачервени, като да е плакало дълго. Горкото, то нямаше как да знае, че майка му е прегазена от преминаващ камион по улица „Корабельная“ и затова от два дена не може да я открие. Децата го донесоха вкъщи, дадоха му да пие топло млечице и помолиха баба си го да оставят в къщата, искаха да се грижат за него. Обещаваха всеки ден след училище да наминават, за да го хранят и да си поиграят с новото им другарче. Майка им Лариса не беше много ентусиазирана да опитомят котето, но баба Настя, пенсионерка вече, не можа да прекърши хатъра на внуците си. Игор предложи да го кръстят Глеб. Олеса не се възпротиви. Заведоха го тримата заедно на ветеринар, имунизираха го, лекарят му изписа добавки към храната и за месец, два котето позакръгли косъм, а още след два три месеца се превърна в любимец на всички в семейството.
В последната неделна вечер на октомври дедушка Саша, излегнал се на дивана, се ровеше в онова нещо, което, когато светнеше, се чуваха познатите гласове на кака Лариса и бате Никита, на Олеса, Игор и Володя, на баба Настя, а понякога и на прабабушка Шура. Тогава Глеб започваше да се оглежда неспокойно, затичваше се из стаята, отиваше и дращеше по вратата, после хукваше към дивана и оттам скачаше на перваза на прозореца. Два пъти събаря саксии с разкошно цъфнали мушката, но дедушка Саша не му се ядоса и не му се скара. Същото се повтори и в тази неделна вечер, докато побелелият му вече стопанин, преждевременно състарен от неволи и тревоги, разговаряше по телефона със съпругата си. След като приключи разговора, той стана, хвана котарака, притисна го към гърдите си и взе да го успокоява, галейки го по дългата козина.
– Спокойно приятелю, те не са тук, те са на стотици километри от Николаев. Не знам колко им е добре там, далече от дома, но поне животът им не е в опасност. Глеб, Глеб, останахме само двамата с теб тук. Зет ми Никита воюва на фронта срещу руснаците, Бог да го опази жив и здрав! Представяш ли си? Нали знаеш, че баба Настя е рускиня. Да, сега Никита воюва срещу нейните сънародници. И… ще трябва да убива руски войници, за да защити нашата Украйна. Даже може вече да е убил няколко братушки. Не е за вярване! Съвсем наблизо се домъкнаха руснаците, Глеб. Превзеха Херсон, но нашите няма да им позволят да превземат Николаев. Ще се бият на живот и смърт! – редеше разпалено бившият пожарникар Александър Куднецов. Изведнъж замълча за известно време, котакът надигна учудено глава и погледна стопанина си. Той въздъхна дълбоко и продължи:
– Ех, Глеб, Глеб, каква красавица беше баба ти Настя на младини! Чак от Башкирия беше дошла в Николаев. Ти знаеш ли колко далече се намира Башкирия? Знаеш ли? Със самолет от Одеса до Уфа се пътува повече от два часа и половина. От Отдела за кадри в Москва бяха я назначили на работа в Корабостроителния завод тук. Аз тъкмо бях се дипломирал и бях започнал работа като пожарникар – млад, хубав, снажен украинец. Видях я на сватбата на мой колега, беше кума на булката, а аз кум на младоженеца. Шест месеца тичах подир нея. Не! – вика. – Ще се върна аз в своя роден край, в Уфа, като ми изтече разпределението. Там е домът ми. Там са родителите ми, брат ми, близките ми… Техните живееха в село Благовещенск, на 30 км от Уфа. Е, склони накрая. Как? Не знам. Май че беше се влюбила в мен.Ти знаеш ли какво е да се влюбиш, Глеб? Израстват ти криле на раменете. Имаш чувството, че летиш, летиш, ама не знаеш накъде. Чувстваш се на седмото небе, а морето ти изглежда до колене. Струва ти се, че можеш да го преплуваш за един ден. Е, отначало техните бяха против да се омъжва толкова далече, но после се съгласиха и ни дадоха благословията си. Тогава, през 70-те и 80-те всички заедно градяхме социализма в СССР и бяхме братя: украинци, руснаци, белоруси, башкири, азербейджанци, киргизи, грузинци, арменци, узбеки …. И…всички говорехме руски език, изучавахме го в училище. Нямаше проблем украинец и рускиня да се обичат, да се вземат. Оженихме се, минаха години, родиха се Лариса и Тереза, отгледахме ги, изучихме ги. Поне за Тереза, за по-малкия ни зет и за внука ни Владимир съм спокоен. Хубаво си живеят в Кьолн. Там няма война, Глеб. Да, те сега са в страната, където живеят някогашните наши врагове. Понякога става така – врагът ни става приятел, а приятелят – враг. Германия сега е втора родина на кака ти Тереза. Отначало тя никак не искаше да емигрират там, имаше много лошо мнение за германците, ама турчинът Емир, за когото се омъжи, излезе умен, доблестен и упорит мъж.Успя да я склони. Добре се грижи за кака ти Тереза и за онова сладко русокосо мъниче Влади. Последния път, като си идваха в Николаев, разказаха много хубави неща за живота там. Дисциплинирани са – вика зетят – германците, спазват си законите, всеки си гледа работата, без да пречи на другия. Да, Глеб, там не гърмят снаряди сега, там не убиват хора, германците не гладуват, не студуват, не стоят на тъмно като нас. Не се сърдиш, че не те храня вече с гранули, нали? Няма откъде да ги купя, момчето ми! Не остана стока по щандовете в магазините. Знаеш ли, Глеб, колко дълго чакам на опашка за хляб?! Виждаш каква вода тече от крановете на чешмата, нали? Кафеникава. Изпомпват я от Днепър и я пускат по водопроводната мрежа. Руснаците бомбардираха и разрушиха пречиствателните станции в околностите на града. Не става за нищо тая ръждива вода, да знаеш. Ни за пране, ни за миене. Само болести може да разнася. Разяде крановете в кухнята и в банята. Ами … заводите изхвърлят в реката отпадните си води, а в тях какво ли няма. Виж, за поливане на цветя става. Откак ги поливам с нея, цъфтят с по-едри цветове. Няма как, ще се редя на опашка за чиста бутилирана вода за пиене и ... трябва да я пестим. Сега тя е по-ценна от злато, душице! Глеб, ще издържим ли до края на войната с теб? Как мислиш? Толкова ми е мъчно за леля ти Настя, за кака ти Лариса и Никита, за Олеса, Игор и Володя. Ей, приятелю, да ти кажа, липсва ми даже бабушка Шура, макар някой път да ме ядосваше с нейното мрънкане. Сега няма кой да наглежда градината. Нали виждаш, сам не мога да се преборя с треволяка. А как изглеждаше тя преди войната! Какво ли не засяваше в нея тя! Ти знаеш ли къде са те сега? – Котето надигна глава и го погледна в очите. Вдигна лапа и очакваше той също да му подаде ръка.Така Глеб изразяваше съчувствие, когато усетеше в интонацията на стопанина си носталгия, тревога и тежка мъка. Дедушка Александър хвана лапата му, притисна котарака до себе си и продължи:
– Умно същество си ти, момчето ми! Ти си едничката ми утеха и радост сега! – продължаваше да гали котарака по гърба. – В една далечна страна избягаха от войната нашите, Глеб. Страхът от бомбардировките ги принуди да напуснат Украйна. В България са те сега, в един град, много по-малък от Николаев – в Русе. Край Дунава се намирал. Дунав е дълга река, прекосява цяла Европа, но не е по-пълноводна от нашия Днепър. Записали децата в едно от училищата в града – Оля в пети клас, Игор във втори, а онова тригодишно дребосъче Володя ходело на детска градина. Кака ти Лариса се е хванала да работи като помощник-готвач в едно заведение за хранене. Бабушка Настя пък работела в някаква шивашка кооперация, опаковала готовите за разнасяне по магазините дрехи. Е, пращам им и аз парички, но ти знаеш ли какъв е курсът гривни – лев? Не знаеш, нали? Моята пенсия от 5 хиляди гривни с техни пари е 250 лева. Общо пенсийките на баба ти Настя и на прабаба ти Шура там правят 362 лева. И как да стане? Внуците ходят на училище. Трябват им дрехи, обувки, чанти, тетрадки... Е, хранели са ги в хотела, но деца са, преяжда им се това, онова. Пък и те тръгнаха само с по един куфар дрехи. Не се оплакват, но знам, че никак не ѝ леко на кака ти Лариса с тези три деца, с мъж на фронта. Живеела с децата в една хотелска стая, а леля ти Настя и прабаба Шура в друга, по-малка. Кака ти Лариса казва, че Олеса и Игор добре се справяли в училище, получавали хубави оценки, но… не вярвам аз. Може ли за пет, шест месеца да научиш нов език, да разбираш всичко, което ти обясняват на него? Не знам, не знам какво ни очаква, Глеб, само да сме живи и здрави всички.... Само жив и здрав да се завърне зет ни Никита от фронта. – Настъпи дълга пауза. Котакът надигна глава, взря се в лицето на стопанина си и отново му подаде лапа. Дедушка Саша въздъхна дълбоко и го притисна още по-силно до гърдите си.
– Лариса и Никита се взеха с любов – продължи той. – Ти знаеш, тя беше музикален педагог в Детската музикална школа към Дома на културата в Корабельньiй район, а зетят Никита работеше като електроинженер в "Укренерго“ – Николаев. Едно след друго се родиха Олеса, Игор, Володя, помагахме им да ги отгледат, а сега всичко на раменете на кака ти Лариса легна. Без баща трудно се възпитават деца, от мен да го знаеш, Глеб. Особено момчета. Добре, че са заедно, но тя и прабаба Шура попрехвърли 90-те и тя иска по-специални грижи. Пък като е свикнала да не спира и по цял ден да ровичка нещо в градината, сигурно се чувства като в затвор в тази хотелска стая и вечер им меле на главата на кака ти Лариса и на баба ти Настя и настоява да се завърнат у дома.
Изведнъж се чу силен гръм. Последва втори, още по-силен от първия. Подът, стените и прозорците на къщата се затресоха, навън просветна ярка светлина. Осветлението в къщата изгасна, яркочервени пламъци от горяща наблизо сграда осветиха дневната. Какво става?! Глеб целият трепереше от уплаха. Дедушка Саша го гушна под мишница и тръгна към прозореца.
– Спокойно, Глеб, руснаците пак стрелят откъм Херсон. Сбъркали са посоката. Този път военните от Областния щаб закъсняха с обявяването на въздушна тревога. Спокойно, момчето ми, няма да превземат руснаците Николаев! Нашите отбраняват града на живот и смърт. Да, някъде наблизо гръмнаха снарядите. Утре ще разберем къде точно са паднали. Дано не е засегнат апартаментът на децата! Да се благодарим, че сме живи и здрави! Утре, утре ще разбера къде точно са ударили руснаците. Дано да няма пострадали хора! Успокой се! Искаш ли да пийнеш вода? – дедушка Саша се опита да остави Глеб на пода, но котаракът дращеше по панталона му и се опитваше да се покатери отново в скута му. Продължаваше да трепери и се притискаше към тялото на възрастния мъж, не по-малко уплашен и разтревожен от животното. Подобен силен гръм Глеб чу и оня ден, когато беше самичък в къщата, и се скри под дивана, но този беше много по-мощен.
Александър Кузнецов не мигна през цялата нощ. Искаше му се да отиде и да се включи в гасенето на пожара, макар отдавна да беше напуснал редиците на противопожарната команда. Пък и скоро след гърма беше обявена тревога за въздушно нападение, но този път той не се затича към бункера в подземието на близкото училище „Тарас Шевченко“, където в началото на войната се приютяваха всички от семейството.
– То живот ли е това? Ако ще се мре, да се мре! – си каза Кузнецов със смесено чувство на страх, тревога, яд, жалост и безнадеждност и си остана вкъщи.
На сутринта, тръгвайки за работа, на петстотин метра от дома им, на кръстовището между улица "Кораблеьная" и "Богоявленьский проспект", още отдалече съзря необичайно струпване на хора. Когато наближи кръстовището, видя струйките дим, издигащи се над полусрутена жилищна сграда вдясно от светофара. Около десетина украински войници контролираха евакуацията на малкото решили да си останат у дома обитатели на пострадалия от снощната бомбардировка жилищен блок. Няколко жени на различна възраст мъкнеха със себе си чанти, куфари, водеха за ръце малки деца. Сред тях бавно пристъпваше една млада и красива украинка, която с едната си ръка беше притиснала към гърдите си бебе, повито в плетена розова пелена, а с другата водеше момченце на около три, четири годинки. На гърба си беше метнала голяма раница, под чиято тежест тялото и се превиваше необичайно. В очите ѝ се четеше ужас, безпомощност и отчаяние. Встрани от блока видя групичка от цивилни, сред които беше и осемдесет и петгодишният му съсед дядо Алексей. Чу го да казва:
– Бог да прости загиналите! Светло им царство небесно! Боже, има ли те? Каква вина имаха тези четири невинни дечица и шестте жени, които си отидоха от този свят не навреме. Как, как е възможно два братски народа да се избиват така?! Боже, грях е! Да отнемеш невинен човешки живот е непростим грях?! Войната е най-голямата човешка мерзост!
Кузнецов се доближи до групичката цивилни и попита дали има нужда от някаква помощ. Разбра, че сред тях има опечалени близки на загиналите в среднощната бомбардировка. Единият от тях проговори:
– Изведоха труповете им изпод развалините рано тази сутрин, някои разкъсани от падналите снаряди и обгорели от последвалия пожар. Цяла вечер пожарникарите бяха тук и гасяха огъня. Помагаха им петдесетина войници. Откараха труповете, ще ги кремират и ще ни предоставят урните – каза възрастният мъж, покри с ръце лицето си и зарида безутешно.
– Хората са били по домовете си снощи, когато два снаряда са паднали над крайните апартаменти в лявото крило на блока. Вероятно са обстрелвали Херсон руснаците, може би са сбъркали посоката. Пак невинни човешки жертви! – изрече нажалено друг възрастен мъж с обрасла побеляла брада, облечен в тъмносиньо вълнено палто, с каскет на главата. В това време бившият пожарникар усети, че телефонът в джоба му завибрира. Извади го, погледна дисплея, имаше съобщение в Телеграм: „Снощи Никита Аркадиевич Соловьов е загинал по време на артилериен обстрел в покрайнините на Николаев. Моля, явете се днес, 14.12.2022 г. в 10 часа, във Военния щаб в сградата на Областното управление.“
Александър не помнеше как е изминал обратния път до дома си. Беше загубил всякаква ориентация за пространство и време. Изведнъж като че ли всичко се изтри от паметта му. Ако в този момент някой го запиташе за името му, сигурно нямаш да може да го каже. Не помнеше и как е отключил двете врати. Когато влезе в дневната, насочи се към кухненския бокс, отвори шкафа и извади оттам бутилката водка, до която не беше се докосвал досега. Беше се зарекъл да я отворят за наздравица, когато всички отново се съберат у дома. С трепереща ръка си наля в една водна чаша и я надигна. След минута, две някак си ситуацията започна да му се прояснява. „Господи, как ще съобщя тази вест на Лариса и на децата? На Настя? Не, не мога! По никакъв начин уведомлението за смъртта на Никита не бива да стигне до дъщеря ми! Не, по-добре да ги лъжа! Но тя ще разбере, че нещо се е случило със съпруга ѝ, щом Никита не ѝ се обажда! Той всеки ден ѝ звънеше или ѝ пишеше. Господи, какво да направя?!“ Надигна отново чашата с водка и я изпразни. Наля си втора чаша. Обикаляше из стаята, излизаше в двора, после в градината, пак се прибираше вътре и отпиваше от водката. Глеб го следваше по петите. Усещаше, че нещо не е наред с дедушка Саша.
Изведнъж взе да му се повдига, прилоша му. Остра режеща болка го пристегна в гърдите. Реши да влезе в банята и да си наплиска лицето, посегна към крана на мивката и се строполи до ваната. Глеб се доближи до него, задърпа го за ръкава на пуловера, подаваше му лапа, но този път дедушка Саша не помръдна даже. Котаракът взе да дращи настървено с нокти по дрехите му, мяукайки тревожно. С бавни конвулсии свитото в полудъга тяло на възрастния мъж се отпускаше все повече върху теракота. Котаракът направи още няколко бързи обиколки около него, сгуши се до гърдите му и застина, загледан в лицето на умиращия си стопанин.
В понеделник сутринта баба Настя не получи обичайното утринно съобщение от мъжа си: „Добре сме. Всичко е наред тук. Няма щети.“ Тръгна за шивашката кооперация разтревожена, душата ѝ беше свита от мрачно предчувствие. Сложи телефона в джоба на работната си престилка и през десет, петнадесет минути поглеждаше дисплея. Съвсем машинално поставяше етикетите на дрехите и ги опаковаше в найлонови торби. С ума си беше в Николаев – в къщата, в апартамента на дъщеря си и на зет си, в покрайнините на града, където украинските войници воюваха с врага. Питаше се да не би руснаците да са бомбардирали завода, където мъжът ѝ работеше и да е пострадал и той. Какви ли не сценарии се завъртяха в главата ѝ. По време на обедната почивка се опита да се свърже със съпруга си, звъня му няколко пъти, чуваше сигнала „свободно“, но никой не отговаряше на позвъняванията ѝ. Едвам изтрая да свърши работното ѝ време. Преди да се прибере в хотела, седна на една пейка в близкия парк и се опита се да се свърже по Telegram със съседа им дядо Алексей. По щастлива случайност, старецът отвърна на обаждането ѝ. Помоли го да отиде у тях и да провери дали мъжът ѝ Александър си е вкъщи. Обясни му, че от сутринта се опитва да се свърже с него, но той не вдига телефона. Докато чакаше възрастният им съсед да ѝ позвъни и да ѝ даде някаква информация, десетте минути време и се сториха цял век. Усещаше как пулсът ѝ се ускорява, краката ѝ се подкосяват, ръцете ѝ изтръпват. Молеше се безгласно: „Господи, дано всичко да е наред! Дано Александър е жив и здрав!“. Звукът на мобилния ѝ телефон я сепна:
– Анастасия, съжалявам, много съжалявам! Александър е мъртъв, намерих го паднал на плочите в банята. Вероятно е получил инфаркт и още снощи е издъхнал. Тялото му беше изстинало. Глеб беше до него. Много съжалявам, Настя! Приемете моите съболезнования! Мир на душата на Саша! – Анастасия Кузнецова изтърва смартфона от ръката си и се свлече на дървената пейка, шептейки:
– Господи, има ли те? Само Глеб е бил до него…., само Глеб ……

Samanda


Публикувано от anonimapokrifoff на 13.05.2024 @ 10:39:36 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Samanda

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

24.06.2024 год. / 15:48:45 часа

добави твой текст
"Господи, има ли те?" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.