автор: yotovava

Натъкнах се на гилзи от куршуми,
прашасвали на стария таван.
Никога до днес не ми е хрумвало,
че би могло да се окажат там.

Кога ли са изстреляни, не помня.
Дали не е било през оня ден –
в дома ми беше вмъкнал се разбойник
и се опита да ограби мен?

Какво да вземе – спомени и книги?
Предложих му чорба, уютен стол,
две меденки и чай от глог и риган,
сетренце вехто – да не ходи гол.

С дисаги празни знам, че си е тръгнал,
но го направи някак недобре –
вратата хлопна – като паяк в ъгъл
потъна сред валма мъглива дреб.

И без да ми е рекъл даже сбогом,
за благодарност може би отне –
надеждата, че вярваме ли в Бога,
ненужно е да сме на колене.

За празнотата нямам много думи.
Човек, решил, че е непобедим,
изстрелял е заветните куршуми,
за да се скрие в адския им дим.