автор: Samanda

Още докато отворих вратата на класната стая на първи г клас, веднага разбрах, че днес Мария е разстроена. През последните две седмици, когато отивах да я взема за поредната психологическа консултация, тя ме посрещаше усмихната, изскачаше от чина, изтичваше към мен и увиваше ръце около тялото ми.
Този път ме погледна за кратко, по очите ѝ личеше, че е плакала. Надигна се бавно от чина /седеше на първия чин на средната редица/, тръгна към мен, но пъргавата Мима, която познавах, сега едва влачеше крака. Прегърнах я и я погалих по тъмната коса. Днес тя беше на вълнички. Хванах я за ръка и тръгнахме към вратата.
Като минавахме през фоайето на първия етаж, Мария не обърна поглед към масите, където бяха изложени коледни картички и венци, украшения за елха, сувенири и подаръци, както и вкусни кулинарни изкушения на организирания от ученическия комитет коледен благотворителен базар. Изкачихме стълбите мълчаливо.
Когато влязохме в кабинета ми, поканих я да седне на фотьола срещу моя стол, но този път се чудех как да започна поредната консултация. Друг път Мария винаги ми чуруликаше по стълбите, че и този път ще ми докаже колко голяма математичка е, а днес не отрони и думичка. Към края на всяка поредна консултация винаги отделях 5-6 минути за забавна математика. Тя решаваше успешно логически задачи, предназначени за второкласници, даже и за третокласници. Предната седмица, към края срещата ни, бях я попитала защо толкова много обича математика, а тя беше ми отговорила така:
– Може би, защото мама работи с числа. Нали знаете, че тя е главен счетоводител на „Лудогорец“. Изчислява заплатите на футболистите, треньорите и на всички останали, работещи в клуба. Вие, госпожо Милева, обичате ли да ходите на футболни мачове?
– Да, понякога ги посещавам, Мария.
– Много ми е интересно как така орлицата Фортуна, дето оня чичко я пуска да лети преди началото на всяка футболна среща, като направи няколко обиколки над стадиона, се завръща при него и каца пак на рамото му. Мама казва, че тя е талисман на отбора. Талисман се казвало на предмет или животно, което носело късмет и радост.
– А знаеш ли какво означава името на птицата?
– Да, питала съм мама? Фортуна означава съдба.
– А какво е според теб съдба, Мария?
– Нещо, което Бог е решил да ти се случи и да не можеш да избягаш от него.
– Да, Фортуна е името на древноримската богиня на щастието и късмета. Ти как се чувстваш днес?
– Не мога да кажа, че съм щастлива, но…Знаете ли, госпожо, аз може би обичам числата, защото и тати е бил добър математик, така казва мама. Сам е проектирал къщата, която построи за нас, тя е много просторна и светла. Моят татко беше много трудолюбив и добър, госпожо Милева. И хубав. И много мил с нас. За последно бяхме заедно на рождения ден на мама. После влезе в болница и ….. – замълча за момент първокласничката, надигна бавно глава, погледна ме с тъмнокафявите си нажалени очи и продължи:
– Госпожо Милева, вярно ли е, че татко сега е звездичка? През моя прозорец вечер преди да заспя виждам много звезди, как да позная коя е той?
– Най-ярката, Мария, тази, която осветява стаята ти! – съвсем спонтанно бях ѝ отвърнала тогава.
– И ти ли ще станеш някога звезда? – плахо ме беше попитала тя. Въпросът ѝ беше ме стъписал.
– Да, Миме, всички хора някой ден стават звездички. А вие имате ли звездичка на вашата коледна елха, украсихте ли я вече? – бях попитала на свой ред аз, за да разсея мислите ѝ за наскоро починалия ѝ от онкозаболяване тридесет и шестгодишен баща. После бяхме поговорили за предстоящите коледни празници, решавахме забавни задачи и ребуси и след като изтече времето за консултация, Мария вече излъчваше задоволство и радост.
Така беше на предната консултация преди седмица, но сега … ?! Явно нещо разтърсващо се беше случило с момиченцето. Не знаех как да започна, за да открехна най-безболезнено вратичката към незаслужената мъка в детската душица и да прегърна с думи нейната болка, да я облекча. Тя беше плакала днес, очите ѝ още бяха леко зачервени. Усещах, че скръбта продължава да дълбае в детското ѝ сърчице.
– Мария, за първи път те виждам с косичка на вълнички. Мама с маша ли ти я нави? – съвсем целенасочено подхванах разговора с този въпрос.
– Не, госпожо, след като се изкъпах, мама ми я изсуши и после ми я сплете на плитки, затова е на вълнички. Знаеш ли, познаваш моята сестричка Вики, нали? Тя е много малка, скоро навърши две години, но само да види, че мама прави нещо за мен, веднага дотичва и започва да иска същото и тя. Мама сплете и нейните коси само че тя е руса, като на тате са косите й.
Наблюдавах положението на тялото на седящата на фотьойла срещу мен ученичка и виждах, че постепенно се отпуска. Не беше така напрегнато и свито, както преди няколко минути. Макар да беше се поотпуснала, на моменти отбягваше погледа ми и стискаше силно моливника в ръцете си и се взираше продължително в него. Знаех, че не трябваше да скъсявам дистанцията, но нещо вътре в мен се късаше:
– Мария, би ли дошла до мен! – помолих я аз. Тя стана от фотьойла и с няколко плахи стъпки ме доближи. Прегърнах я и тихо я запитах:
– Кажи ми сега защо плака днес?
– Стана ми много тъжно, госпожо Милева. Вие нали ми казахте, че когато ми е много мъчно за тате, мога да си поплача и в училище, без да се срамувам от съучениците си? Криси …., Криси през междучасието ми показа на GSM-а си снимка на кукла – робот, която нейният баща щял да й донесе за Коледа. Той си идвал след два дена от Германия. А моят татко няма да е с нас на Коледа … – една след друга се занизаха сълзите по бузите на момиченцето, хлипаше, но продължи. – Татко не може ли да се върне за Коледа, госпожо Милева? Защо не може да се върне от небето моят татко? Аз не искам подарък, само искам той да е с нас на Коледа!
Мили небеса! Понякога ви крепи само една детска сълза. Не усетих как потекоха и моите. Пресегнах се към бюрото, взех пакета със сухи кърпички, извадих една и попих сълзите на седемгодишното сираче.
– Мария, знаеш ли, и аз съм много тъжна, защото и на тази Коледа, както и на много други предни Коледи, пък и на други празници, и аз съм искала да съм с моя татко и с моята майка, но и те отдавна са на небето. Но знам, че продължават да ме обичат, знам, че всеки миг са с мен и продължават да ме подкрепят и закрилят отвисоко.
– Това ли е смърт, госпожо, хората да стават невидими? Но все пак тях ги има, нали?
– Да, Мария, душите на хората са безсмъртни, вечни, те са светлинки, невидими през деня, а през нощта са звездички.
– Мама казва, че тате винаги е с нас само дето е невидим. Вярно ли е, че смъртта е само мостче, през което умрелият отива в небето? Мама казва, че после пак се връща починалият тук, преражда се, но като друг човек. Тате ще се прероди ли? Ще видя ли тате отново? Ще ме прегърне ли пак, ще ме целуне ли тате? Искам да празнуваме заедно Коледа, всички заедно да се веселим! – Замълча за малко Мария, върна се на фотьойла, седна на крайчеца му и с отпаднал глас запита:
– Тате нали вижда, че аз се справям отлично в училище, госпожо?
– Разбира се, Мария! Сега на Коледа пак ще е с вас. С теб ще са мама и Викито, твоите дядовци и баби, леля Жени и свако Митко, братовчед ти Ники също. Ти нали много го обичаш?
– Да, разбира се, че го обичам, ама той май понякога не слушал. Вчера е бил тук във вашия кабинет, провинил се е нещо май. Вярно ли е госпожо Милева?
– Мария, случва се всеки да сгреши. Даже и ние, възрастните, често вършим лоши неща – обиждаме се, караме се помежду си. Братовчед ти Ники вече е голямо момче, седмокласник е. Големите батковци понякога си придават важности пред момичетата от класа, като крият чантите им, спъват ги, обиждат ги с грозни думи, а всъщност по този начин искат да привлекат вниманието им. Те все още не знаят как културно да изразят симпатия, да покажат на своя съученичка, че я харесват. Николай е умно, ученолюбиво момче, отличник е, участва скоро в областни олимпиади по математика и физика. И той е много добър математик. Пък и в училищния отбор по баскетбол се изявява успешно. Нали е твой братовчед? Възможно ли е да не добър, колкото тебе?
– Като се прибера вкъщи, аз ще се обадя на леля Женя и ще ѝ предам Вашите думи. Тя оня ден беше много разтревожена, че класният им господин Пенев го е пратил при вас по време на час – редеше Мария със загриженост в тона. – Задачи приготвихте ли ми, госпожо Милева? Ей сега ще ги „излапам“ всичките! – беше се оживила първокласничката.
– Разбира се, Миме, от най-трудните. Само още ни си ми казала дали банкер ще ставаш, като пораснеш, или проектантка.
– Не, госпожо Милева, обичам много математиката, но няма да стана нито банкер, нито проектантка, аз ще стана лекар и ще лекувам болните татковци, за да са при дечицата си на Коледа. И не само тогава, а винаги.
Музикалният звънец предизвести края на учебния час. Времето за консултацията с Мария беше изтекло. Трябваше да я върна в класната стая при съучениците ѝ.

Samanda