Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Black_crowned_night
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14152

Онлайн са:
Анонимни: 488
ХуЛитери: 2
Всичко: 490

Онлайн сега:
:: p12a28n
:: Albatros

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2024 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаДесет дни за първи клас
раздел: Хумор и сатира
автор: VladKo

Казват, че «казарма» произлизало от «casa di arma», нещо като къща на оръжието или къща на армията. Тази къща не е като другите. Било поради отсъствието на нежен пол, било поради друго, но в нея много от нормите на цивилизования живот се превръщат в чисти условности. Младежите от соцвреме оставяха в нея две или три години от живота си и запазваха в замяна на това рошави спомени за стригани глави.
Ето един от тези спомени. Основната част от новобранците бяха приемани в казармата в началото на октомври, а през юни на втората си година войниците вече мислеха само за уволнение. Старите войници караха младите да им угодничат по следния начин. Старият казва: «Уволнение!», а младите в хор викат: «Иде, иде!», на което той отвръща: «Иде, ама се не види.» Най-често уволнението малко закъсняваше и тогава в казармата се събираха три последователни набора.
Беше май-юни на втората ни година, когато ни пратиха на лагер-сбор да покриваме нормативите за радисти първи клас. Нормативите за втори клас ги бяхме покрили в края на школата за радисти, през първата година. За втори клас към основния домашен отпуск от двайсет дена се добавяха още пет, а за втори пък – десет. За всяко даване на кръв, а то беше задължително – по три.
Лагер-сборът се състоя в главното поделение на бригадата на противовъздушната отбрана (ПВО) край Бургас, а ние идвахме от различни дивизиони. Имаше трима младши сержанти, останалото ефрейтори и редници. От нашия дивизион бяхме трима – редник Пенчев, редник С. и моя милост. Носехме си, както и всички останали, двуместни палатки. С. беше сам в едната, а ние с Пенчев – двама във втората.
Трябваше да се разделим по двойки, които да осъществяват направления, сиреч радиообмен. Двамата получаваха едновременно моливи, бланки и дневници на дежурния радист. След това всеки отиваше до своята станция малка мощност, която беше паралелепипед, боядисан в мръснозелено и украсен с тумблерчета, уреди за настройка и потенциометър. Станциите бяха съветски, беше 1980 година. Сиреч чакахме Уво 80.
В рамките на регламентираното време всеки трябваше да включи и настрои станцията, да прати и приеме радиограми и сигнали (на морзова азбука) и да води дневника. Сменяха се няколко честоти. Без някакъв минимум от лична организираност и самодисциплина това нямаше как да стане.
Случи се така, че и тримата младши сержанти се издъниха и не можаха да покрият нормативите за първи клас. За единия от тях помня какво стана.
Той беше в направление с редник Т. Последният имал проблем със станцията и се обадил на старшината, отговарящ за материалната част. Точно тогава младши сержантът почнал да предава радиограма. В началото с код се предава срочността – въздух, самолет, извънредна или срочна. Приемащият радист, получи ли кода, ще погледне за разшифровката таблицата на дежурния радист и ще запише на съответното място «взд», «смл», «изв» или «ср». Но младши сержантът, за да улесни работата на приемащия, освен кода предал и «смл». Като го чул, старшината моментално го направил невидим от станцията, както би казал Захари Стоянов.
Поради това, обаче, Т. хартиса – всички останали бяха направили направление, а тяхното го анулираха. Младши сержантът беше шкартиран, но Т. не беше виновен, та ме помоли да направя направление с него, така че ми станаха две. За щастие, мина без инциденти.
Като стана дума за Т., та се сетих как ни го дадоха за пример, докато още бяхме в школата за радисти, как да се марширува. Взводният му нареди да прекоси плаца в маршировка и Т., стиснал автомата, честно набиваше крак. И при всяка стъпка кепето му – тък-тък-тък – се смъкваше на една страна към лицето му. Т. се опитваше да компенсира с накривяване на глава и завърши траекторията си като планетата Уран, чиято ос на въртене на практика е легнала в равнината на орбитата му.
Но основната издънка на лагер-сбора се случи последната вечер. Ние тримата си легнахме в палатките, но някои други явно си бяха донесли я винце, я скоросмъртница, та из лагера се разнесоха викове «Уволнение!». С. и Пенчев не биха участвали в пиянското сборище, понеже им предстоеше явяване на кандидат-студенски изпити през юни. Те с нетърпение чакаха да свърши лагер-сборът, за да излязат в отпуск и да се готвят за изпитите. Пенчев имаше и още една причина да пази поведение. Беше получил пет денонощия арест, а от шест и нагоре арестите се дослужваха. Аз бях приет за студент още в края на гимназията, но и на мен не ми се правеха глупости. Пенчев заспа, аз обаче не успях и все чувах пиянските възгласи.
За зла участ караулното помещение с дежурния по поделение се оказа съвсем наблизо. И той не след дълго довтаса. И точно в този момент някой от буйстващите съборил палатката на С. Той излязъл да си я изправи тъкмо като пристигнал въпросният старши лейтенант А., та се получило оп-пала, пиле шарено. А гуляйджиите през това време се изпокрили в палатките си.
На С. не му се случваше за първи път подобно нещо. Беше през първите месеци на школата, когато при едно от отиванията ни под строй на градска баня редник Ценов му смъкна шапката от главата и я хвърли върху козирката над входа й. С. се опита да му го върне и точно тогава ги видя отдельонният командир. Така че С. получи привилегията да бъде измежду малкото от нас, които не си отидоха в тридневен отпуск за Нова Година, а останаха да пазят школата. И всичко това заради някакъв си Ценов. На С. тогава наистина му беше докривяло.
Сега обаче нещата бяха далеч по-сериозни. Старши лейтенантът накарал няколко души, изкарани от палатките, да отидат с него до караулното и да пишат показания. Лейтенантът, който застъпи за дежурен по поделение на следващия ден, ни каза, че ако беше той на мястото на А., то просто би накарал всички да му дъхнат.
Един от далите показания се изразил писмено така: «Спя в третата палатка посока север-юг, отчетено от оградата. Около полунощ се събудих от шум и като погледнах навън, видях ст. л-т А. да събаря палатките.» Това сигурно не е било вярно – дежурният по поделение вероятно само е удрял с пръчка по палатките, за да събуди обитателите им. Впрочем тогава някой изказа предположението, че и старши лейтенантът нея вечер си бил взел за дружка бутилка с огнена вода.
Работата стана дебела, когато се намеси заместник-командирът по политическата част на бригадата, един полковник. А. беше от неговия отдел и на полковника не му беше приятно, че подчиненият му не е можал да си свърши работата. Та затова на следния ден ни очакваше малка изненада. Част от нас щяха да си отидат по поделенията, а други щяхме да останем на нещо като арестантско отделение до изясняване на случая. Настанало беше време разделно.
За мен остана пълна загадка защо Пенчев го пуснаха, а мен ме задържаха. И двамата през нощта си бяхме стояли в палатката. Но той беше спал, а аз сигурно понеже чувах виковете на пируващите, съм имал гузен вид. Или най-малкото недоспал. Както и да е, той си замина с едната палатка, а ние със С. щяхме да спим във втората в качеството ни на арестанти. Имаше още три арестантски палатки.
Подобно нещо като арестантско отделение в устава няма. Или си наказан и си в ареста, или не си арестант. Но полковникът сигурно умееше да борави свободно с устава.
Основната част от времето ни беше заета с полагане на възпитателен, сиреч непривлекателен и напрашителен труд – я да метем с вършини плаца, я да затрупаме с пръст една боклучена яма, я да заровим в полето един телефонен кабел, повреден от дълбоката оран. А в паузите между два вида общественополезна работа ни се полагаха събеседвания с полковника. Вече не помня с какви коварни ходове той се опитваше да измъкне признания от кривите ни войнишки душички, неловко прикрити от маската на псевдоневинността. Но съм запомнил, че ни плашеше с възможността да извика в поделението родителите ни, та да се чувстваме неудобно пред тях. Както казваше един съученик, иди в ъгъла и се срамувай.
На втория или третия ден С. реши да иде да говори с него. Казал му човешки, че в навечерието на изпитите си той би бил последният желаещ да прави глупости. Разговорът хвана дикиш и нас ни пуснаха да си ходим. Бяхме втората освободена палатка. Останалите две щяха да се потрудят още ден-два за благото на обществото, докато следствието приключи, без да може да даде заключение кои са били извършителите.
Двамата със С. се прибрахме в родния дивизион със самочувствието на наполеонови войници, завърнали се от Москва. Пенчев беше там и те със С. излязоха в домашен отпуск на следващия ден. За тяхна чест ще кажа, че Пенчев беше приет за фармацевт, а С. – за инженер по корабни машини и механизми.
За мен пък историята с арестантското отделение си имаше и опашчица. След някой друг ден в дивизиона се вясна един капитан от бригадата. Намери сгода да ме привика и да ми каже поверително, че полковникът възнамерявал да отнеме на всички участници в лагер-сбора десетте дни за първи клас, та ако знам кои са били нарушителите, да взема, па да си кажа. Не знаех и не си казах. Нямаше кой да пише на полковника що е презумпция за невиновност и има ли тя почва в армията.
Десетте дни все пак ни ги дадоха и аз, събрал оттук-оттам месец и половина отпуск, започнах да лелея златни блянове как ще го взема през юли-август, та лятната ваканция да ми дойде дюшеш тъкмо преди уволнението и студентската скамейка.
Бях си правил сметката, естествено, без кръчмаря. Обявиха учения и всички отпуски бяха отменени. Излязох чак през септември и десетте дни останаха да ги ползвам след уволнението.


Публикувано от Administrator на 22.04.2024 @ 13:40:07 



Сродни връзки

» Повече за
   Хумор и сатира

» Материали от
   VladKo

Рейтинг за текст

Средна оценка: 0
Оценки: 0

Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Археология на изчезването
автор: mariq-desislava
98 четения | оценка няма

показвания 122173
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Десет дни за първи клас" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.