автор: yotovava

Накрая взех, че остарях,
а сякаш беше точно вчера,
когато в туфи звезден прах
чертаех планове в Безмера
и всеки дъжд през пролетта
за чакането бе награда,
и аз нехаех за смъртта,
защото мама беше млада.
Обърква ли се всеки ход,
щом крачката ми стане бавна?
Пропуснала съм цял живот
и губила съм безпощадно.
Живях без теб, далеч от теб,
сега е вече твърде късно –
за мен ти в пролетната степ
божурен цвят не ми откъсна.
За всеки въглен си простих,
защото те усещах близко.
а в този мой внезапен стих
навярно много ще ти липсвам.