автор: yotovava

Почуках на вратата ти случайно.
Измокрена до кости от дъжда.
Пухтеше на кюмбето весел чайник.
Катанецът заяде от ръжда.

Денят се очерта да бъде дълъг,
дълбока ми изглеждаше нощта.
Събуди ме гугукане на гълъб,
невям дорде догаряше свещта.

Мълчах без укор, свела кротък поглед,
изтраях жилото, събрах меда.
Речеш ли – ще остана до напролет,
а после ще си тръгна без следа.

Душата ти за сбогом ще прошетам,
уютно да е, ако някой спре.
Не вярвай на измамния ми шепот,
че – сам да си, е някак по-добре.

Из твърде много сенки съм се крила,
забравила съм как се милва мъж.
Отпратиш ли ме – ще събирам сила
за следващия неспокоен дъжд.