автор: idan1

От терасата вечер, небосвода оглеждаш.
Късче звездно небе. Очи затваряш,
в необятните простори политаш.

Галактики, съзвездия, планети,
черни дупки, комети...
станции космически,
изобретения човечески.
Препускат със скорост бясна,
в своята орбита ясна.
Дали има или не хаос...
светофари, регулировчици,
или непознати за нас,
ефективни правилници.
И колко още...

Тя вселената, намира
на всеки, начин и време,
да го направлява,
в ухото му да шепне.
Това е тя всемогъщата, сила всемирна.
Човек е прашинка нищожна,
в тази бездънност обширна.
И все пак, в своята микросфера,
всеки „Човек” е цяла една отделна
вселена, една неповторима биосфера.