автор: dmadzharova

ИМА ДУШИ, ТОЛКОВА ПРОСТОВАТИ, че единствено те са способни да разберат живота на предметите. Това е по-сложно и от айнщайновата теория...

Виябона, от Ароес, притежаваше часовник, който удивляваше ротата; един от онези огромни хронометри, които преди години германците произвеждаха, за да демонстрират, че Кайзерова Германия е велика във всичко. Око на циклоп, колело на влак, стоманен лук. И понеже вече бях започнал да се увличам по литературата, си спомням си как използвах тези сравнения, за да нарека този уникален екземпляр. Но, въпреки размерите си, не беше кулен часовник, а джобен. За джобове, разбира се, като за тези, с които се ползваше Виябона, с вид на дисаги във вътрешната част на панталона, чиито обем предизвикваше завист у ротните.
Но, преди да разкажа историята за часовника на Виябона, чуйте кратката му биография.
Запознах се с него в една база, немного след нашето мобилизиране по повод поражението при Ануал . Не се беше решил да замине за Америка, затова родителите му, земеделци, безуспешно вложили парите за пътуването в опит да откупят военната му повинност. И ето го тук Виябона, селски работник, опитен берач на билки, причислен към богаташчетата в ротата.
Виябона получил заповедта за явяването си в базата в утрото на неговата сватба. Тъй като беше елементарно създание, наследило селския францисканизъм, от църквата се отправи към базата пеша, със своята бавна и кротка походка. Булката останала недокосната, пременена в неделните си дрехи като кестен в мургавата си обвивка.
В ротата, знаейки за тази история на Виябона, го разпитваха лукаво:
- Виябона, тя сама ли прекара нощта?
- Сама.
- Горката! Тогава, защо се ожени?
- Още една крава за изхранване.
- Какъв дивак!
Часовникът на Виябона започна да добива популярност в базата. При нас започнаха да се стичат войници от всички роти, за да се запознаят с артефакта. Виябона се въздържаше да го показва; но в крайна сметка го изваждаше от вързопа в джоба си и го поставяше в дланта си като костенурка върху плоча. Наблюдаващият войник го гледаше със същата предпазливост, с която се гледа опитомено животно. Виябона, от своя страна, се усмихваше; щастливата му и добронамерена усмивка можеше да се изтълкува по следния начин: „Виждаш ли, аз не се страхувам от него. Много е кротък.“
Но часовникът придоби същинска популярност в едно списание, дни преди да отплаваме за Мароко. Сержант Аранго ни строи набързо, защото винаги закъсняваше. В тишината на строя, часовникът на Виябона пъшкаше като лисица в капан. Пръв мина лейтенантът, късоглед, разсеян, който се спря два три пъти, чудейки се на това странно бръмчене. После дойде капитанът, висок, закръглен. Ослушваше се без да каже нищо и няколко минути изглеждаше неспокоен, оглеждайки ъглите, докато не пристигнаха командирът и подполковникът. Изведнъж:
- Рота! Полковникът!
Полковникът беше набит и намръщен старец. Прикова поглед на втория в строя.
- Този няма мустак – каза, посочвайки Перес, гладко избръснато момче, което учеше математика.
- Ами, вижте господин полковник… - отговори капитанът.
- Нищо, нищо. Казах, че искам всички да са гладко избръснати и с мустак. Не искам дами в моя полк! Мустак! Мустак!
Онова прекалено бръщолевене за мъха по лицето видимо всяваше смут сред останалите командири. Всички гледаха към горкия Перес като на грехопаднал, изгнаник, лош испански войник. Перес трепереше.
- Вижте – осмели се да каже капитанът – на този войник не му расте мустак.
- Тогава в килията, докато не му поникне.
След тази словесна престрелка, тишината беше дълбока и тягостна. Часовникът на Виябона се чуваше по-ясно и отчетливо от всякога. Тръпки от ужас прекосиха строя. Подполковникът гледаше към командира, а капитанът към подполковника.
- Какво е това? Тук плъхове ли има? – каза полковникът, обхождайки пода с поглед.
- Господин полковник… – смотолеви капитанът.
- Плъхове! В ротата има плъхове! Това е недопустимо!
В този момент Карлос Кабал, подлизуркото на ротата, каза с треперещ глас:
- Това е часовникът на Виябона.
- Часовник? – изкрещя полковникът -. Да го видя.
Виябона, треперещ, разкопча колана на униформата си и извади причината за цялата тази суматоха.
Изумлението по лицата на командирите пред чудовищния апарат беше неописуемо.
- Какъв ужас! – възкликна полковникът -. Това е часовник? Капитане, как позволявате на войник да носи такова устройство?
Всички смятахме, че след онази случка капитанът щеше да запрати часовника на Виябона към Артилерийския парк; но не стана така. Виябона, вече в Африка, продължаваше да транспортира часовника си през всички конвои и барикади.
Някакъв зелен ефрейтор извикал караула на подкрепление заради странния шум от часовника на Виябона. А самият той, когато не беше на пост, дремеше в някой ъгъл на казармата. Сякаш звукът на часовника беше някакъв умилителен език, който само той разбираше. Друго мрачно сърце, изгубено в полето, непонятно като сърцето на Виябона.
Бяхме в Зоко ел Арба на Бени Хассам и се отправихме към Тазарут за сражение срещу Райсуни . Бяхме в Африка повече от месец. В онези дни започна да се говори, че Виябона има дете.
- Виябона, вярно ли е?
- Така казва писмото от баща ми.
- Но, не стана ли година откакто не виждаш жена си?
- Да.
- Тогава…?
Виябона повдигна рамене.
- Като се върнеш у дома ще намериш още две три деца.
- Добре.
Дори се усмихна, сякаш му се понрави онзи неочакван наследник. Като че ли онази богата реколта деца би била изпратена от самия светец-покровител на енорията.
Една сутрин бях на дежурство с частите за защита на водните запаси. С нас беше и Виябона. По време на разгръщането ни, няколко маври се укриваха зад едно възвишение и стреляха по нас. Беше слаба атака, изолирана, от зачестилите в тогавашната война. Когато лейтенантът ни събра отново, Виябона липсваше. Открихме го зад един кактус, плачейки, със счупения часовник в ръце. Вражеска граната го беше унищожила. Часовникът бе спасил живота му. Виябона плачеше тихо, съкрушено и непрестанно.
- Човече –каза му офицерът-, защо плачеш? Би трябвало да си много радостен. Животът ти струва повече от часовника.
Войникът не чуваше. Ридаеше сред останките на своя часовник, сякаш животът му нямаше никакво значение пред онзи механизъм, който току-що се беше разглобил завинаги. И загинал.

Оригинал: El reloj, José Días Fernández