автор: Marta

Чакам снега.

Вече няколко зими стоя и си чакам...
колко точно - не помня!

Обещават, кълнат се -
идва всеки момент,
ако не днес - утре
този тъй чакан сняг ще ни споходи,
ако не този сезон - следващия непременно
ще се будим сред белия сняг до колене,
ще си хвърлим очите и няма да ги намерим.

Ослепително бял! Разрошен, разкошен,
висок, светлоок, викинг същ,
варварин бляскав -
аз мечтая, рисувам
и вая портрета му,
тъй го чакам да дойде!

Да се върне от някакъв омерзителен фронт,
от война на лъжите и тихата истина,
от болезнени загуби,
от нечестните битки -
по-голям и по-светъл,
побелял, възмъжал и пораснал
сняг, съвсем истински.
Честно спечелил
тази дълга и мръсна война на доброто със злото.

Чакам снега.

Тези няколко дни ми се струва - наблизо е,
готвя му, заедно с враните, приема,
гладя му ризата.
Бяла - синкаво бяла, с висока яка,
и колосана.
Просто да скърца от белота.
Да омагьосва!
Да завладее, да властва,
да е негово царството земно.

Сняг - наивен и бляскав.

Сняг над всички беди и бездни,
сняг победен.

Сняг зова,
сняг неистово чакам
да си дойде отновото,
да се върне при нас,
милостиво да ни прости...

Да завали, да ни спомни,
да ни изрече като за последно!

Сняг!
Нищо повече от това.
Белота за света.

Чакам сняг за спасение.