Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: ChrisVrj
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14129

Онлайн са:
Анонимни: 199
ХуЛитери: 4
Всичко: 203

Онлайн сега:
:: p12a28n
:: pastirka
:: Elling
:: Icy

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Март 2024 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаПриказка за гласа на вятъра
раздел: Приказки
автор: dikovski

Веднъж заспорили двама крале: чия земя е по-хубава? Чие слънце е по-високо? Чие небе е по-красиво?

Наистина не са ли смешни тези крале? Намерили за какво да спорят! Тук няма никакъв смисъл да се спори. Всички знаят, че нашето небе е най-красиво от всички, нашето слънце огрява от най-високо, а наистина по-хубава от нашата земица по целия свят няма да намерим. Защото всичко това е наше. А как е там при тях, на нас дори не ни е интересно.
Не, не съвсем, но почти безинтересно. Ако то беше поне мъничко наше... Е, тогава работата би била друга, тогава вероятно щеше да ни бъде по-интересно.

- Дай ми страната си - казал единият крал на другия - тогава аз ще мога да призная, че тя поне не е по-лоша от моята.

- А защо аз трябва да ти дам своята страна? - Възмутил се вторият крал.

- Да, но моята армия е по-голяма от твоята. Срещу един твой войник аз мога да изпратя хиляда. На всеки жител в твоето кралство у мен се падат по сто войници. Ако се опиташ да ми попречиш, всички ви ще избия!

Ой-ой-ой-ой-ой! Как не се засрами поне мъничко този крал! Той затръшнал вратата, прибрал се вкъщи и се заканил, че на сутринта ще се върне с войската си и ще заграби всичко.

Угрижил се вторият крал. Войната не е шега работа, особено когато не си подготвен за нея. Той повикал една позната фея и започнал да я моли:

- Моля те, любезна, направи така, че ние да победим! Помогни, никой да не пострада от тази война и всички да се приберат по домовете невредими, даже и враговете ни! - Така говорел този крал, защото бил много добър и никога никому не желаел злото.

Феята се позамислила и казала на краля:

- Добре, кралю мой, нека бъде, както искаш! Но нали знаеш какво е истинска война? В истинската война някой трябва да загине, иначе тя няма да бъде истинска. Да, ти ще победиш, народът ти ще ликува и ще те прославя като крал победител. В твоята страна никой няма да пострада, от враговете ти също никой няма да пострада. Ще загине само един човек...

- Кой? - С треперещ глас попитал кралят.

- Твоят син - едва чуто отвърнала феята.

- Защо? - Простенал пребледнял кралят. - Защо именно той? Защо не аз? Защо не някой друг?

- Твоят син е храбър младеж. Той много обича своите родители и своята родина. Ти знаеш това. А войната е загуба, тя винаги отнема най-ценното, това, което е по-скъпо дори от собствения ни живот. Ти за нищо на света няма да отстъпиш на враговете родината си. Значи, ти си длъжен да заплатиш с най-скъпото, което имаш. Инак не става, кралю мой! Никога и никак не би могло да се получи.

- Но как? Как така не може?! - обзет от мъка, извикал кралят. - Защо? Защо така? Тогава нека да дойдат и да заграбят всичко, нека! Аз не съм крал! Аз съм просто баща! Просто един баща... На мен нищо не ми трябва! Моля те, остави ми го! Остави ми моето дете! Остави жив сина ми!

- Ти знаеш, кралю мой, че ако враговете ви дойдат, никого няма да пощадят. На тях им трябват вашата земя, вашето небе, вашето слънце. А хората не им трябват, те си имат достатъчно от своите. Дръж се, кралю мой и постъпвай, както намериш за добре!

Настъпило утрото. Огромната и страшна вражеска войска се поклащала като океан от единия до другия край на хоризонта, а срещу нея в очакване застанала малката войска на краля. Начело, в сияещи доспехи, гордо яздел принцът на белия си кон с черни кичури и големи ресни по гривата. Край шатрата на походно столче седял мълчалив и блед добрият крал.

- Не бойте се, момчета! Ще ги победим! - Бодро възкликнал принцът. - Те са много, но нашата любов към родината е неизмеримо по-голяма от броя на тяхната войска! Виждате ли, те се вълнуват като море, а ние сме спокойни като скали?! Вижте, вижте сега как ще ги стресна!

Принцът, като заядливо, палаво момченце, измъкнал от джоба си прашка, сложил в нея златна монета и като се прицелил, я изстрелял към вражеската войска. Монетата излетяла, блестейки на слънцето като мълния. Тя летяла високо, високо и дълго, дълго, докато най-сетне паднала далече зад хоризонта. Цялата вражеска армия наблюдавала това странно явление. Зорките очи на един от войниците забелязали мястото, където паднала блестящата монета. Той се досетил какво е това и решил скришом да я прибере. Но как да стори това незабелязано? И войникът с бързи, ситни стъпки на пръсти се прокраднал към блестящата в тревата монета.

„Къде тръгна съседът ми?” Помислил си стоящият до него войник и с любопитство го последвал. Техният командир забелязал, че двама от войниците му бързо са излезли от строя. С вик: „Ей, вие, накъде?! Върнете се назад!” той се понесъл към своите подчинени. Сега вече целият отряд забелязал, че тримата бягат, но не към бойното поле, а в съвсем друга посока. Останали без началство, войниците решили, че командирът им спешно ги вика, но те не са го разбрали. Затова в пълен състав се втурнали след него. Сега вече и другите отряди, даже цели полкове, забелязали това отлъчване и някои даже се хвърлили да догонят и върнат тези страхливи бегълци. Но тъй като заповед от никого не била дадена, а всички очаквали началото на битката, настанала бъркотия. Командирите на вражеската армия говорели на различни езици и не разбирали какво става. Преводачите се объркали, опитвайки се нещо да им преведат. Някой извикал: „Обкръжени сме! Противникът се е промъкнал в тила ни!” И сега вече настъпила истинска паника.

След десетина минути цялата огромна вражеска войска се разпаднала на части и се разбягала на всички страни пред малката победоносна армия на младия принц.

В безсилна ярост се мятал по полето вражеският крал и се опитвал да събере побягналата гигантска армия. И докато успявал да събере едни, другите се разпилявали като пясък, който се изплъзва между пръстите. Когато той се хвърлял след тях, започвали да се разбягват тези, които току-що с голям труд бил събрал... Накрая останал сам. Тогава той вдигнал от земята нечия захвърлена пушка, заредил я и стрелял срещу малката армия на принца. А и какво повече можел да направи. Нали той - страшният завоевател, изгубил войната като някакво непохватно момченце.

Звукът на изстрела се разнесъл надалече над цялото поле.

- Синко! - Извикал пребледнял бащата на принца и се хванал за сърцето, сякаш куршумът го е прострелял точно там.

Синът се обърнал към бащата, усмихнал се и му кимнал с притисната до гърдите ръка, а после викнал на своите войници:

- Напред, приятели мои! За родината! - И малката армия се втурнала напред. Бащата също станал и хукнал след войниците. Побягнал към сина си, но бялото накипрено конче отнесло принца далече, далече и било невъзможно да го догони пеш.

След битката победителите довели много пленници и донесли много трофеи. Никой не загинал, злият крал се разкаял, а победителите му простили и всички били щастливи. В столицата организирали пищно тържество с торти и фойерверки, с парад и танци, с игри и песни, с всичко, което хората обичат да правят, когато са радостни.

Единствено кралят не дошъл на празника. Той се извинил на хората и казал, че повече не може да бъде крал. Казал, че трябва да потърси сина си и неговото конче, които така и не се върнали от голямото бойно поле.

Оттогава той все ходи ли, ходи по полето и вика, и зове сина си... Може би него вече отдавна го няма, но гласът му е останал... Ето, чувате ли как шумоли вятърът? Там някъде далече, далече... Това е той... Аз много често го чувам, особено нощем...

автор - Елдар Ахадов
превод от руски - Цветан Диковски


Публикувано от anonimapokrifoff на 30.11.2023 @ 11:17:41 



Сродни връзки

» Повече за
   Приказки

» Материали от
   dikovski

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

01.03.2024 год. / 19:07:00 часа

добави твой текст
"Приказка за гласа на вятъра" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Приказка за гласа на вятъра
от malovo3 на 30.11.2023 @ 19:04:58
(Профил | Изпрати бележка)
Прекрасна притча! Поздрави!