автор: Marta

Едва забележимо дишат златистите паяжини.
Светлината се буди, протяга се и се хвърля в безплътните им завеси. В миг изтъкала фини златни дантели за ризите есенни. Изящно проблясват, щом вдигне ръце да намести венеца си от кичури русо грозде и зелени листа.
Толкова е красива, че ако я види някой в пълния и блясък, ще ослепее. Затова надзъртам предпазливо - тук китка, там кичур, неясен профил, запалена мигла....Край бързите и голи глезени вятър върти бързеи жълти листа. Косата и лети по синьото небе, разресана и тънка като царевична свила. Как ухае на пресен слънчоглед край пътя, как мамят като скут меки припеци, как лениво се отпуска слънцето над зелените още хълмове. Колко е тихо, високо и невероятно синьо небето. Вчера последните лястовици цвъртяха и се въртяха, явно са събирали багажа. Необичайно тихо е. Като след заминаване. Само паяжините проблясват и леко потрепват. Трептящи сърмени дантели по тънката риза есенна.
Безценното време на септември отмервам. Сека златни монети от минутите, които успявам да спестя.... Да спастря. Да спася! А есента не е пестелива, не е! Тя небрежно ще пръсне монетите ми, ще ги разпилее и загуби между милионите си жълти листа. Само аз ще знам, че съм се разплатила с тази есен... Дори преди да е дошла.