автор: anaangelova

Летях насън.
Ветровете пронизваха духа.
Надигах чаша, но нямаше любов.
Само измерения.
Желаех да забравя загубата, да я заменя с друго.
Ала какво измества липсата, когато обичта я няма?
Лятото отмина, пулсът ми е учестен
Къщата на спомените грохнала се вие.
Кучето-пазач ежи се отсреща.
Ръцете ми са празни, а душата-мъртва.
На ехото не чува се дъха.
Листата са изпадали наоколо.
Вървя, а после спирам.
Коя е истината?
Отрече се от мен, стрелата ме уцели в сърцето.
Останало без ритъм, заглушило стадната ми мъка.
Пулсът – учестен, косите са несретни.
Полегнала тревогата горчи.
Къде е моето място?
Грохнала старица посреща синевата.
Мъката е като лишей, камъкът е жив.
Забивам нокти в здрача, пазя тишината.
Поредната агония на нежното ми тяло.
Килограм след килограм, превърнах се в звяр.
Очите ми рисуват непокорство.
В тишината на нощта слагам пусти пръсти в стъклото,
отразена.
След мрака, ще дойдеш ти
и ще ме любиш.
Забравил несгодите житейски.
За да мога да живея, бъди жив и ти!
Продължавам да вярвам!
До дъха си сетен!