автор: mirei

Един ден, надвечер,
стигнахме мястото,
наречено Дума

Разтоварихме магаретата
и накладохме огън, за да видим лицата си
(не чрез огъня, чрез думата)

Нощувахме на завет в сърцето ѝ,
а сънищата ни стъпваха на пръсти наоколо
и превръщаха езерата в люлки на кристалното ѝ ехо

На сутринта знаехме –
нямаме ни семе, ни плуг,
само тази дума под езика си

Някои казаха – злато е,
и хлевоустите побързаха да накичат
езика си с нея

Други казаха – камък е,
и замеряха с нея чуждите прозорци,
а после се криеха като деца в тъмното

Така заживяхме с думата –
без да я разберем и без да я прегърнем истински,
въздигахме я и я поругавахме

Искахме да е котва в безпътицата ни,
а пуснахме всичките ѝ животни в нас
и гледахме как се ръфат едно друго

Тогава някои се отрекоха
(не от думата, от себе си)

Отбиха се от живота
и като знаеха, че думата сама ще се върне,
пуснаха я

Никой не знае къде е била тя,
кой е стенел под воденичния ѝ камък
и кой е летял с крилете ѝ,
кой е наливал благост в най-сладкия ѝ сън

Но се случи,
чухме отново зова на ехото ѝ –
чисто като в първия ден

Бяхме изминали пътя
и сега, без да направим и крачка,
се озовахме там - в мястото,
което Бог беше отредил за нас и думата

място, което всеки нарече с името си