автор: vedrusa

Облегнала гърба си на парапета, с отпусната назад глава, гледах тъмното зимно небе и безкрайността светлини.
Мирисът беше на комина, който някак седеше почти централно на шестъгълния покрив. Прозорецът на осемнадесетъгълната стая светеше срещу мен... Майка ми и баща ми гледаха телевизия, едно от малкото зимни развлечения, освен плетките, книгите и лова, съответно за всеки от тях. Мръзнеше и кучето.
Гледах дълго " Орион" - любим ми е.
Гледах звездата в центъра му. Тази, която разпъваше трите кръста. Мислех си за детска задачка: " Колко триъгълника откривате на картинката? "... и за другото мислех, което ме спохожда често и е звездно. Запитах се, дали наистина посоките на света са само четири. Не мислех за полупосоките..., северозапад, югоизток и така нататък, макар всичко истинско да е полу - такова. Открих, гледайки не друга, а точно централната звезда на съзвездието, петата посока на света ( не ми се смейтe).
Петата посока е недостигнатата, тази която разпъва всички останали на кръстове и тръгва от сърцето. И десния ми лакът сочеше борове, и левия също, а аз си мислех за недостигната посока, под която си казах, че ще повървя дълго... остатъка от живота си.