автор: anaangelova

И прохождам неопитно, страхливо в нощта
Следа в сърцето опустяло нежно всява,
а вятъра сърдит показва си мощта
И прах, и пепел от надежди той довява.
Жажди по жарави, трупа той в Всемира
По клоунски усмихнат дълго скръбно пее,
за живота-смисъл, но за смъртта как намира
бъдеще избрано в псалми да излее?
Затова не тръгвай по улиците стъклени,
Събрали тласъци на организми живителни.
По вените тайно търсещи и пъклени,
отрязъци с цвят от пепел мнителни.

Неистово посрещай с овлажнели устни
Луната и Звездите с тъга голяма, гадаейки за любовта:
Кои ли струни сочи?-
„Звезди, звезди, къде сте, когато нас ни няма?“

Улисани в еуфория първична, галена,
С достойство глухо болката понасям,
а кръвта човешка, блика в алено….
Събуждам се в пот и после отново се унасям…