автор: anaangelova

Омотана в примките на живота свеждам глава. Очите са приковани към пода. Стаята е малка, а душата ми е свита на кълбо.
Уморени илюзиите се борят с реалността. Устните ми са влажни отражения на целувките. Спирам спомените, извиквам надеждата. Косите се врязват в снагата. Моля се безмълвно и някак прощално. Прозорецът е клоун, а денят е смирен. Облаците ми намигат, слънцето се смее. Плач на птица, а след това мълчание, тягостна тишина. Музиката ми тежи, но нека да е тихо, нека. Завивката хленчи, вятърът се усилва. Иска да влезе, да ми подаде ръка. Ала отстъпва. Часовникът се покланя на нощта. Телефонен звън и познати думи. Ритъм, със стон.
И отново тя, тишината.
Гръм и спуснати завеси.