автор: poetry_as_song

Беше 1993 година. Формацията ми беше трио - аз и две певици. Понякога изминавахме много дълги разстояния. Приехме една примамлива оферта за работа. Но ресторантът беше на около 2 часа път от града (и после след работа - 2 часа наобратно).
Не че съм нямал и по-дълги пътувания. Имах два месеца работа в Тервел. И там не беше малко разстоянието, може би двойно по-голямо от този случай. Освен, че трябва да отидеш на работа, трябваше и да се върнеш. Защото такова беше положението ми към момента. Музикантския живот е в 90 % пътища и движението по тях с кола. Живот на колела - както се изразяват почти всички музиканти. Новата ни работа беше в една уютна бивша хижа, дадена под аренда и превърната в ресторант. Селото - Стефан Караджа. Беше лято и се работеше навън. Имаше много маси, направо на поляната пред хижата. Около 300 човека се събираха. На петия ден от нашата изява, заведението се разработи. И след 22 часа вече нямаше свободни места. Управителят беше щастлив и постоянно ни канеше на масата си да ни черпи по нещо през почивките. Аз понякога рискувах и дръпвах по някое и друго питие. Това не беше толкова страшно, защото пеехме и свирихме до 4 сутринта! Ей това беше гадното в цялата ситуация: От 9 вечерта - до 4 сутринта. Естествено - без почивен ден. Умората след всяка измината седмица започваше да се натрупва заплашително, а при мен беше най-кофти, защото трябваше и да шофирам. Да добавя, че често ни предлагаха бакшиши за да продължим да свирим. Обикновено, още два часа. А това означаваше до 6 сутринта! Но ние не искахме да изпускаме парите, а и бяхме доста по-млади тогава и бачкахме като луди. Една вечер, всичко тръгна както обикновено. Вечер, като всички други. Този иска една песен, онзи - друга. И така. Нищо ново. Само умората, за която споменах - вече отскачаше в "червения сектор". Приключихме в 4 сутринта. Качихме се в колата и поехме към града. Колежките веднага заспаха на задната седалка. Понеже бях "вкарал" неизвестно колко водка с кола в кръвта си, избрах ненатоварения от трафик девненски път. Буквално се движех без да срещна и една кола, нито в едната - нито в другата посока. Фарове, път и потъване в мислите си. Какви ли са били те? Вероятно за душ и бързо лягане и за много, много дълъг сън...

Звездите

Летях. Това явно беше така, защото усещах движение. Нямах никакво съмнение, че е междузвезден полет. Помислих си веднага няколко неща. Първото е, че сънувам. Второто, че ми се е сбъднала мечтата да пътешествам с летяща чиния. И третото, че душата ми е вече на небето. Мамка му - беше мисълта ми. Трябва да проверя всички възможности. Кое е общото? Ами това, че съм сред звездите. Където и да съм, трябва да погледна надолу! Да, трябва ми поглед надолу и всичко може би ще се изясни. Бавно погледнах надолу, колкото и относително да беше това в този момент. И какво видях? Излитащ самолет. Самолета красиво поемаше по курса си в нощта, под така познатия ъгъл. Напред и нагоре. О Господи! Та това е нашето варненско летище... Очевидното ме удари като чук. Сега следваше поглед в друга посока. Обърнах се някак си. Оооо - неееее! Или Оооо - Дааааа! Пред мен беше пътя. Фаровете го осветяваха напълно, а той беше съвсем пуст. Колата се движеше като по релси, близо до осевата линия. Точно както трябва. Никакво отклонение. А предницата на колата ми беше разбита и винаги носеше надясно. Погледнах километража. Точно 60 км в час. Пожелах да видя ръцете си. Те стискаха здраво волана. Погледнах към краката. Десният крак подаваше газ. Равномерно! Бърз поглед към задната седалка. Колежките спяха дълбоко. Ноооооооооо! Аз не карах колата! Бог я направляваше- .Все едно пътя беше един прецизен магнит. Никога не е вървяла така перфектно! Колко съм спал? Никога няма да разбера това. Само съм сигурен, че събуждането беше най-малко минута, може би и повече. Явно съм спал с отпусната назад глава. Странното беше и това, че в първия миг на събуждането виждах само нощно небе и звезди. Независимо от прозореца на вратата, нямаше как, да се вижда само небето. Все някоя част от вратата или от покрива на машината би трябвало да е "в кадър". Почувствах, че оцеляхме и този път.