автор: skicnik

- Кажи ми една истинска дума!
- Любов . . . Господ . . . Буда . . . Христос . . . Чест . . . Морал . . . Знание . . .
- Не, тези не стават.
- Охххх!!!!!! Защо ме риташ?
- Ето това беше истинска дума.

Цял живот редеше думи във всякакви последователности. Строяваше ги, за да стигнат. Както стрелата на стрелеца поразява окото на дракона. Понякога веднага, понякога след години . . . . те чакаха своето време. Да бъдат видени, да бъдат чути, да бъдат осъществени.

Една легенда има, че в прастари времена думите са имали невероятна сила. Светът е можело да се продъни, слънцето да потъмнее, земята да се изпари, но думата човешка не можело да бъде променена. Каквото било казано, било закон. То ставало.

- Пиши, нашепваше гласът, ето твоя път. Излей това, което те вълнува, дари копнежите на другите. Страсти и прозрения, невероятни въжделения, рационални обяснения. Покажи им кой си ти . . . . . .

Но почнали да мислят хората. А ако кажа аз едно, а друго после аз направя, пък може да е за добро. Ако моята постъпка обясня така, че всичките да сме доволни, какво погрешно има тук?
И взели думите да хубавеят.

Любов, омраза, истински учения; красивото, възвишеното, земното; артистично, сантиментално и психологично, та чак психиатрично; научно и метафизично; романтично - редят се думички безкрай, описват светове, вселени, чудеса и бездни; тук и там, вътре и вън, сега и около сега, цветни и нецветни, тъмни и светли . . .

- Какво да кажа? Та всичко е вече написано. Нима ще ми оправи къщата? А двора? А града? Нима ще стопли моята любима, ако по устните не я целуна и одеялото не метна аз отгоре й? Нима ще спре ръката на рушителя, посегнала на нещо, несъздадено от нея?

Такива работи.
Хайде да спим, че утре трябва да пиша живота си.