автор: mitkoeapostolov

Ботевият завет „силно да любим и мразим” предполага да категоризираме българите в една от двете групи. Най-често правим това като поставяме героите в първата, а предателите във втората. Дали обаче този подход отговаря на историческата истина и дали героите са винаги добрите, а предателите винаги лошите?

Християните са предразположени да мислят в тази рамка. В основата на християнското съзнание стои първородния грях – Ева предава Адам, като сключва таен договор със Змията (Дявола). Прескачайки през вековете към следващото най-значимо събитие в Библията – Исус е предаден от Юда.

Ето защо не е чудно, че в българската народопсихология (както и в тази на много други християнски народи), предателството заема централно място в обяснението на исторически събития. Кой предаде Симеон пред стените на Константинопол? Кой предаде Самуил при Ключ? Защо Иванко уби Асен? Кой предаде и уби Петър? Кой предаде и уби Калоян? Кой предаде България на османците? Защо Велчовата завера беше предадена? Кой предаде Левски? Какво щеше да се случи с априлското въстание, ако ги нямаше предателствата? Кой предаде и уби Ботев?

Кой и защо? Тези въпроси са дамгосани в българското съзнание и не ни дават мира – сякаш ако получим отговор на тях ще успеем да оправдаем историческите грешки и да поправим неправдите причинени от и на нашия народ.

Често се самобичуваме и осмиваме като предателски народ. Всеизвестни са следните анекдоти, които сме създали сами за себе си.

Един хайдутин – чета. Двама хайдути – чета с войвода. Трима хайдути – чета с войвода и предател.

Из Балкански стереотипи, през погледа на българския народ: „турчин да те пороби, грък да те използва, румънец да те окраде, българин да те предаде”.

Популярната поговорка – „Господи пази ме от приятелите ми, от враговете си, сам ще се пазя.”
Текстът на известната народна песен за Постол войвода, Ениджевардарското слънце, в който войводата заявява, че не се страхува от гръцки андарти, турски аскери и сръбски джандари, а от своите другари, „клети шпиони”.

Както винаги, когато темата за многопластовия образ на предателя ми хрумна, си помислих, че съм революционер – уникален човек, който успява да съобрази и предвиди гледна точка, която не е изразявана до сега. За мое съжаление се оказа, че темата вече е подробно разисквана в историческите среди. Ако някой се интересува да се запознае с професионален анализ, нека си пусне предаването История.бг по БНТ в следните му две издания:

1. Черни страници в българската история. Предатели и предателства през средновековието:

https://bnt.bg/news/cherni-stranici-v-balgarskata-istoriya-predateli-i-predatelstva-prez-srednovekovieto-298274news.html

2. Черни страници в българската история. Предатели и предателства в борбата за освобождение:

https://bnt.bg/news/cherni-stranici-v-balgarskata-istoriya-predateli-i-predatelstva-v-borbata-za-osvobozhdenie-298383news.html

Това, което ме изненада приятно, докато гледах гореспоменатите предавания беше, че българските историци многократно подчертаваха: Трябва да сме много внимателни преди поставим дамгата „предател” върху някой човек и преди да определим нечии действия като „предателство”. Трябва да се гледа всяка конкретна ситуация и всеки конкретен човек, да се съобрази историческата обстановка и чак тогава да се съди и дефинира.

А и какво е предател? Както Милен Русков добре подчертава в своя роман „Възвишение”, когато увиснеш на бесилката, кой знае кой вятър ще те задуха – напред като герой, или назад, като предател.

Друго, което много ми хареса, е разграничението, че предател и предателство са различни неща в различните епохи. В средновековието предателят често е бил движен от желание за мъст, слава, пари. При освобождението от османско владичество навлизат други мотиви – запазване на семейство, род, село, народ, оскотяване. В днешно време предателството включва нови технологични пластове (например случаят с Едуард Сноудън).

В това есе бих желал да се съсредоточа единствено върху предателите и предателствата през времето на борбата ни за национално освобождение от османско владичество. Не че многопластови образи като Кракра (който от един от най-силните български пълководци срещу Василий II Българоубиец се превръща в един от най-верните му съюзници) или Крали Марко (който познаваме като закрилник на народа, а всъщност е бил турски васал и е воювал и избивал други християни) не заслужават внимание. От една страна, те са много добре анализирани и описани в предаването, към което съм приложил линк по-горе. От друга, смятам, че ние българите, все още не сме се освободили от османско владичество, не и в съзнанието ни – може би заради това, че освобождението ни идва отвън, може би заради това че идеята за робство и предателство ни сплотява и ни кара да се чувстваме единни.

Започвам с Велчовата завера от 1834, защото по сходен сценарий ще преминат почти всички български въстания през 19 век. Група смели мъже, предвождани от пътувал в чужбина, начетен и заможен българин (Велчо Атанасов-Джамджията) организира военна подготовка с цел вдигане на въстание и отвоюване на автономия на българските земи около Велико Търново.
Заверата е предадена на турците от Еленския чорбаджия Йордан Кисьов (и/или от брат му Милан). Повечето участници са арестувани, измъчвани и убити. Броят на жертвите е десетки, още стотици отиват по затворите.

Какво би станало без предателство? Вдига се въстание. Около две хиляди четници се опълчват на 10-20 хилядна турска армия. Развръзката можем да видим в съдбите на Батак, Перущица, Панагюрище. Ако въстанието е успеело, единственият резултат е щял да бъде смъртта на десетки хиляди и обезбългаряването на целия регион. За намеса на Русия в този момент не може да се говори, тъй като тя е в най-близки отношения с османската империя и дори ѝ предава въстаниците, които се опитват да избягат на нейна територия.

Тъй като четите на Панайот Хитов (1867) и Хаджи Димитър и Стефан Караджа (1868) се организират отвън и навлизат в България без знанието на местните, забележителни предателства с тях не са ми известни (но сигурно е имало).

Това което е известно за историците обаче е, че турската държава си дава ясна сметка какво се готви по българските земи. Тя създава „черно правителство” с участието на турци и българи, което да организира шпионска мрежа в българската революционна организация. Дейността на тази мрежа е слабо известна за широката българска аудитория, но не би било преувеличено да се каже, че нейната сила и информираност в следващите 8 години са не по-малки от тези на комитетите.

Следва най-полемичната случка в българската история – залавянето на Васил Левски. Поп Кръстю ли го е предал? Димитър Общи? Членове на Ловешкия революционен комитет? Човекът, с когото е пътувал? Ханджията в хана, където са отседнали? Станал е жертва на последствията от арабаконашкия обир? Станал жертва на отличната турска шпионска мрежа? Станал е жертва на случайно стечение на обстоятелства? Допуснал е лична грешка? Непознати за нас фактори? Или комбинация от гореспоменатите? Никога няма да разберем със сигурност.

Това, което знаем обаче е, че е голям късмет, че Левски не е бил заловен толкова дълго и че такова залавяне е било силно вероятно във всеки един момент. Набеденият за предател поп Кръстю наистина е бил информатор в шпионската мрежа на турците, но дали е предал Левски? Димитър Общи е бил верен помощник на Левски и е идеологът на създаване на регионални революционни центрове. Държал се е сравнително достойно по време на разпитите и е издал само членовете на ловешкия комитет (което не е малко, но не е безконечното предателство, в което често е набеждаван в учебниците ни). За останалите не съм запознат да има някакви конкретни сведения.

Имало ли е вариант Левски да не бъде заловен от турците? На практика не. Те са имали негова снимка, знаели са кой е и с какво се занимава. Дори да е бил избягал в Румъния, агентурната им мрежа там (която също е била изключително силна) също е щяла да го прихване. Според мен, залавянето му е било въпрос на време. Малшанс е, че се случило точно при Къкрина.

Следващото въстание е старозагорското от септември, 1875. Организирано от централния комитет в Румъния, ръководено от Стефан Стамболов, то се проваля почти комично. Събраните чети от селата покрай Стара Загора не успяват да се срещнат с централната градска чета, което предизвиква объркване и позволява на турците да обезвредят събраните въстаници поотделно, вместо да срещнат обединения им отпор.

Преди самото въстание, споменатата вече агентурна мрежа на империята донася отлични сведения за това какво се готви. Извършени са немалко арести. Някои от местните чорбаджии също подават сведения към властта за това, което знаят. След провала на въстанието, един от съзаклятниците, Андрей Момчев, предава подробни сведения на турската власт за участниците в метежа.

Нека отново развием сценария от Велчовата Завера. Нека допуснем, че агентурната мрежа напълно проспива подготовката на въстанието и че чорбаджиите не издадат нито дума. Вдигат се 2-3 хиляди българи, отново срещу 5-10 хилядна османска армия. Отново същите чудовищни последствия.

Така благодарение на чорбаджийските предателства, основните пострадали от бунта са само въстаници. Мирното население оцелява. Можела ли е външна сила да помогне в този момент? Според мен това е изключено. Сърбия флиртува с мирни договори с империята, за да запази наскоро-отвоюваната си свобода, Русия далеч не е узряла за военна намеса.

Можело ли е да се пожалят животите на въстаниците без предателството на Андрей Момчев? По-скоро не. Отново цитирам професионалната агентурна мрежа на империята. Участниците са щели да бъдат установени рано или късно, от Момчев, от друг или от други.

Наред е едно от най-значимите въстание в българската история – априлското. То е най-масовото и добре подготвено българско събитие срещу османската империя. Десетки хиляди се вдигат на бунт, който обаче от дистанцията на времето изглежда обречен. Предателите ли са виновни?
Донякъде. Всеизвестно е, че след великото събрание при Оборище, Ненко Терзийски от село Балдево отива право при каймакама в Татар Пазарджик и подробно разказва какво се готви (като договаря родното му село и околностите да бъдат пожалени от турските башибозуци). Роднина на Тодор Каблешков прави подобно нещо в Копривщица.

Отново нека видим какво би станало без предателство. Въстанието е можело да има по-всеобщ характер из цяла България. Сто-двеста хиляди българи са щели да се вдигнат. Мнозинството без военна подготовка, без добро въоръжение; изправени срещу професионална армия. Вероятно са щели да устоят месец-два, вместо седмица-две. В резултат десетки, ако не и стотици хиляди българи са щели да загинат. Не би било преувеличено да се допусне, че цяла България би останала обезлюдена (вижте как османците се справят с арменското въстание през първата световна война).

Предателството отново спасява живота на мнозинството от българското население (извън вдигналия се IV революционен окръг). Често българите обичаме да се надсмиваме сами над себе си, колко смешни и жалки изглеждат въстанията ни в сравнение с Херцеговинското, което продължава няколко месеца или Критското, което продължава няколко години. Харесва ни и да се тюхкаме какво велико постижение сме щели да направим, ако ги е нямало предателите.

Тези сравнения за мен са неудачни. И Херцеговина и Крит се намират в периферията на империята. Докато редовна армия стигне тези провинции може да отнеме няколко седмици до няколко месеца. Херцеговинците не са били по-храбри и по-доблестни от българите. Просто са се намирали на по-подходящо място. За Крит дори няма смисъл да анализираме. Там се защитава остров на хиляди километри от столицата.

България, за наша беда, се е намирала в сърцето на империята – на един-два дни път от столицата Истанбул. До почти всяко българско село е имало турско село. Не е имало почти нито един голям град с преобладаващо или изцяло българско население. Нашите въстания винаги са щели да бъдат обречени откъм успех. Въпросът е как хем да се вдигне въстание, което да привлече международно внимание, хем да не се изколи целия български народ. За първото можем да благодарим на българските апостоли. За второто трябва да благодарим на българските предатели.

И ако априлското въстание, в своето начало е белязано от морални предателства – да се запази род, семейство, село, град, то към края предателствата имат по-скотски и битов характер. Много овчари бродят из Стара планина с дървени хлопки, за да залъжат изгладнелите и бягащи от турската армия бежанци от въстанието, че наблизо има мандра.

Днес лесно съдим от висшата позиция на меките си фотьойли. Така забравяме, че за много от тези овчари въстаниците са били прости разбойници. Те нито са разбирали за какво се борят апостолите, нито са искали да разбират.

Точно по тази причина дядо Въльо предава Бенковски и неговото обкръжение. Какво е щяло да се случи без предателство? Според мен бягство от Панагюрище до Влашко е било почти неосъществимо. Нито един от главните апостоли на IV революционен окръг не успява да го направи. Единственият шанс на някой да оцелее е да бъде заловен и да не бъде идентифициран (както в случая със Захари Стоянов). Това обаче е било невъзможно за Бенковски. Властта много добре е знаела кой е той и как изглежда. Рано или късно е щяла да го залови. За въстаник с неговия чин смъртното наказание е било неизбежно.

Последното предателство от това славно въстание не е извършено от конкретен човек. Когато Ботевата чета влиза в България тя остава смазана от липсата на подкрепа сред целокупния български народ. Тук най-ясно може да се види ползата от предателството с цената на което българското население се запазва в Северозападна България.

Бърз поглед към предателите извън България. Такива има навсякъде и по всяко време. Бих искал да обърна внимание единствено на любимия ми случай в световната история – маршал Филип Петан и Пиер Лавал – съответно президент и министър председател на Франция по време на нацистката окупация. Първият – генерал, герой на Франция от първата световна война, прославил се от битката при Вердюн. Вторият – заклет социалист, министър председател на Франция, стремящ се едновременно да отблъсне разрастващата германска сила, но и да съдейства със Съветския съюз и Италия на Мусолини.

Дълги години след втората световна война се говори, че идеята е била те да задържат управлението във Франция, докато дойде освобождението. В края на миналия век обаче, задълбочен анализ на френските учени показва, че двамата не са чакали никакво освобождение, ами активно са търсели начини да подпомогнат победата на Германия. Франция е една от страните, в които са извършени най-мащабни чистки на евреи. Лавал и Петан активно съдействат на нацистите, като извършват национални предателства, преследват и екзекутират противници на режима.

Днес историята празнува Франция като победител във Втората световна война. Благодарение на това тя придобива Алзас и Лорен от Германия. Задълбочен анализ показва обаче, че Франция е била по-фашистка от България в този период. А България се счита за загубила втората световна война и остава без Западните покрайнини, Македония и Тракия. Това е пореден пример за многопластовия образ на предателя в световен мащаб, както и за произвола на историята, с който тя си избира кой е добър и кой лош.

И не на последно място – пореден пример как отнема години на една страна да признае пред себе си и пред света своите исторически грешки и тъмни страни (във Франция върлува погрешната представа, че всички французи са били партизани от Съпротивата, докато такива са били реално единици; подобно на България, където се оказва че всеки втори човек е бил активен борец при наличието на десетина чети от по двайсет човека преди 9 септември).

Както споделих в предишно есе, наскоро за пръв път в живота си прочетох романа „Под Игото” от Иван Вазов. В него темата за предателството е дълбоко залегнала в сюжетната линия. От една страна са разположени комитите Бойчо Огнянов (Иван Кралича) и д-р Соколов. От друга предателите – Киряк Стефчов и чорбаджи Юрдан. И тук апостолите помагат с това, че организират въстанието, а предателите с това, че спасяват Бяла Черква (Сопот) от башибозуците на Тосун бей.

Вазов отваря и интересната тема за участието на блудниците в съпротивата против османско владичество. В една от главите комитата д-р Соколов е преследван из цялото селище от турска потеря. Той започва да чука поред на вратите на всичките си приятели и познати, но или го гонят или не му отварят. За негова огромна изненада единствената порта, която го допуска е тази на Милка – охулена мома, за която става ясно, че е приемала различни мъже в покоите си.

Няма как Вазов да не е бил запознат с историята на Стефан Стамболов – назначен да вдигне въстанието в Търновски Революционен окръг. След преждевременното обявяване на бунта, турците в Търново започват да издирват местните революционни дейци. На Стамболов му се налага бързо да се укрие, но подслон му е отказан от всички приятели и съмишленици. Единствената, която се решава да го приюти е Гранда Мола – известна търновска блудница. Тя спасява живота му, въпреки че е заплашвана от турците със смърт и подкупвана да го предаде за 3000 сребърника. След освобождението, Стамболов е цитиран да казва „Де повече такива курви да имаше в България”.

Мисля, че е време българската история да помири своите герои и предатели, своите девици и блудници. Време е и ние, като български граждани, да приемем, че няма Велчо Атанасов без Йордан Кисьов, няма Васил Левски без Димитър Общи, няма Стефан Стамболов без Андрей Момчев, няма Георги Бенковски без Ненчо Терзиев, няма Райна Княгиня без Гранда Мола, няма Рада Госпожина без Милка. И едните и другите помагат точно толкова, колкото и вредят.

Днес почти всеки българин лелее пред Левски и Ботев. Книжният пазар е залят от книги за тях. Мнозинството от българите си умира да скланя глава и да им пее песни пред хилядите издигнати паметници. И това е редно. Редно е обаче и във Велико Търново, на гърба на монумента на Велчовата завера, да има мемориална плоча на Йордан Кисьов; в Арабаконак да се издигне паметник на Димитър Общи; в Стара Загора на Андрей Момчев; името на Ненчо Терзиев, вместо да бъде чегъртано на мемориалната плоча на Оборище, да стои наравно с това на Бенковски.

Защото нека не забравяме, че почти никой от великите български революционери не оставя потомство. Ние, оцелелите от тези събития, сме в по-голямата си част наследници на тези, които или се скатават, или предават. Затова е толкова важно да спрем да се лутаме между осанна и разпни го, като в крайна сметка мразим и отричаме самите себе си.

***

В своите есета от последните три години обичам да обръщам внимание на тъмната страна на хората и обществата и да показвам как и защо тя е полезна. Това не значи, че светлата страна трябва да бъде напълно пренебрегната. Просто за светлата страна са изписани милиони, ако не и милиарди думи. Идеята ми е в крайна сметка да се постигне равновесие между двете. Не мисля, че в резултат на моите писания всеки мъж трябва да стане предател, а всяка жена курва. Не смятам, че човек контролира какво да е и какво да не е. Желая единствено да ни напомня, че в светлото винаги има тъмна точка, а в тъмното светла.