автор: Obgru6tane

Няма да забравя този ден. Така, както децата помнят първите игри на "Не се сърди човече", в които са побеждавали по-големите си братя и сестри.
Няма да забравя лицето й, лишено от всякаква злоба или болка. Просто вкаменено, с поглед, спрял хода на времето именно в този миг, сякаш това бе вечността - нейната почуда и нашата голота.
Разбира се, бяха нужни само още няколко вдишвания и емоциите изплуваха в нея и удавиха всичко наоколо в жлъчта си. Въздухът се зареди със злобата й, сякаш всеки момент щяха да пламнат искри, които да изпепелят първо нея, после и всичко останало. Беше готова да руши и убива, беше готова на всичко, защото вярваше, че не й е останало нищо. Сякаш виждах как мислите й се надбягват яростно, как оставят отпечатък на изражението й, как всяка една добавяше още злост, още болка, още грозота на чертите й. Не помня думите й, не помня ударите й. Помня мислите й. Особено тия, които не се изписаха на лицето й. Не я бях виждала така уродлива. Така истинска. Така жива. А в този ден тя наистина живя. Като че някоя невидима ръка с детското си влечение към гротескното и гръмкото, бе удвоила, утроила дори нормалната й скорост на... живеене. Нямаше и помен от оная летаргична личност. Всъщност така я харесах малко повече.

Не мисля, че реагирах кой знае как, когато тя влетя в стаята. Макар и в мислите си да бях разигравала вече този сценарий. Представях си се стресната, малка, свита, почти будеща разбиране с плахия си поглеад. С други думи - жалка. Което по никакъв начин нямаше да ме направи по-малко грешна дори в собствените ми очи. Странно наистина, никак не се случи така. Просто извърнах глава към нея. Не прикрих гърдите си, не се отдръпнах от него. Стоях си така - гола, спокойна, дори заинтригувана от извъредността на ставащото. Не мигнах дори - не исках да пропусна и едно изражение на лицето й, а тя смени много такива. Навярно и пулсът ми не се ускори. За първи път го почувствах тогава... Женското... Първичното женско чувство за надмощие.

Тя отдавна подозираше за мен. Бродех като сянка в мислите й, имах хилядите лица, които ми придаваше тя, бях първата й мисъл сутрин, единствената в съня й. Аз, кучката, която топлеше леглото му. Тая, за която той бързаше след работа. Тая, на която той не забравяше да подарява цветя. Знаех или поне подозирах всичко, което тя изричаше по мой адрес. После отивах мила при нея и я питах как е, какъв цвят червило използва, защо е тъжна. А тя ме поглеждаше със съмнение, както се взираше и във всяка друга жена, и негласно обясняваше тъгата си с още някое цветисто определение за моя непознат образ.

Ето че най-сетне тя ме виждаше. Мен, любовницата, адското изчадие, което отдалечаваше физически и духом приятеля й с всеки ден. Вече знаеше как изглежда лицето ми, какви са бедрата ми, едри ли са гърдите ми. Вече знаеше коя съм. Почувствах необяснима лекота. Почувствах тържеството да обладава съществото ми. Вече се знаеше - аз бях забила ножа в гърба й, аз я карах да страда, аз бях обичаната.

Мислех, че ще изпитвам жалост и вина, че ще търся думи да оправдая приятеля й, че ще отбягвам погледа й и скланям глава пред крясъците й. Мислех, че ще й съчувствам. Че ще е още един прояждащ миг на самообвинения. Че сякаш и контурите на тялото ми щяха да избледнеят, докато се изпаря от вината, която крещаше в сънанието ми, че мястото ми е в Пъкъла. Но не, не съжалих, че в този момент не бе останала в мен и частица съвест, която да продължава да вярва в етични принципи. На нейното място се бе възцарило почти животинското усещане за надмощие над... Врага. И двете имахме по нещо, което липсваше на другата и нямаше как да бъде поделено. А сега стана ясно коя е имала по-голямата част през цялото време.
Понесох злобата й до последната думичка и удар. Не се крих зад гърба му. Не й отвърнах. Това не би ме превърнало повече в победител. Облякох се и излязох. Исках да ме види целия свят. Мен - кучката. Мен - обичаната. Мен - разкритата. Знаех, че зад себе си нищо не оставам, защото това, което ми принадлижеше и това, което си бях заслужила, така и така щяха да ме последват. В тоя красив живот. И в Пъкъла.

Майка ми повтаряше: "Да си верен не значи да си верен някому. Да си верен, значи да си верен на себе си."