автор: anaangelova

Когато любовта си отиде. Остава неизказани думи, думи, болящи колкото скала. Всеки прилича на себе си, всеки греши. Имам много грешки, но това прави ли ме лоша? Зла, ако съм това пагубно
удобство ли е, не съм ли прокудена за обичта? Обичам, ала и греша.Аз съм цветето, което умира бързо. Небето, което синее кратко. Листото, отронено, после размазазано от скучайни стъпки. Имам криле, ала те са закърнели и толкова крехки, че се чупят. Душата ми е кратък стон, а понякога се събужда вихърът от емоции.... Никой не рзабира краткостта на духа. Стоновете от събрани шепнещи думи. Тъгата, седнала до пътя, слабото шумолене на безразличието ме обезкуражават. Белезите са, сломена гордост. Безсмислието засега е най-голямото ми оръжие. Спомените са болезнени отражения на отминалата любов. Косите плачат, коленете се огъват. Очите са ослепели. За да не виждам болката , за да избягам от реалността. Той си тръгна, понесъл вещи, произнесъл заклинания. Няма го. За кой да продължа да живея?....
Свирепо в мен тишината вика. Хармонията е безполезен вик. Гласът ми е пустинен. Пясък и горещина. Това остана след куфар и удяряща се врата...