автор: mitkoeapostolov

Демокрацията в България вече е на христова възраст. Какво донесе тя за нас и какви са перспективите ни за развитие?

Къде бяхме преди това? Затворено комунистическо общество, базирано на патриархалния модел на развитие, икономически стабилно в рамките на Съвета за Икономическа Взаимопомощ (СИВ) на държавите от комунистическия блок, гонещо девето милионния си жител.

Къде сме днес? Отворено капиталистическо общество, поставящо под въпрос патриархалния модел на развитие, икономически стабилно в рамките на Европейския съюз, с толкова силен отрицателен прираст, че до сто години сме заплашени от изчезване.

Защо така? Днес сме по-богати, по-свободни, всичко по, а в същото време сме на път да се самоунищожим.

Първата причина може би се крие в деветдесетте години на миналия век, през които мутренските изцепки на патриархалното ни общество отвратиха и отблъснаха почти една трета от населението ни.

Но защо днес, когато единствените спомени за тези години са спорадичните убийства на бивши български гангстери зад граница, продължаваме да се топим и да изчезваме?

В комунистическото общество е преобладавал логическия модел на човешко развитие – раждаш се, детство до 14 (в което негативните емоции се потискат или прикриват), юношество до 21 (в което си отличник), сватба до 25 (недай си боже до 30), 2-3 деца до 35, повишение в работата до 50, пенсия до 60, гледане на внуци до смъртта.

Всичко, което е излизало от този модел е било потъпквано, порицавано, отричано. Съответно хората, които са продукт на това общество и са направили деца са им предали всичките си скрити несигурности и страхове. Първото нещо, което се случва при свобода е да излязат наяве точно тези несигурности и страхове. Затова всички преходи от „подредени” патриархални общества към „разбъркани” демократични такива са изключително болезнени. На следващите поколения се падна нелеката задача да изживеят потиснатото и грозното в техните родители.

А какво потиснато и грозно има в нашите родители, което ние като следващо поколение трябваше да изживеем?

Сексуалност (хомосексуалност или друга нетрадиционна ориентация, промискуитет). Мнозинството от хората по природа са бисексуални, редки са случаите на черно-бяла сексуалност (лични мои наблюдения). В повечето комунистическите семейства различната сексуална ориентация е била прикрита в името на обществения идеал. Тази измама лъсва днес в много от децата, които не създават семейства, защото от една страна знаят, че нямат желание към противоположния пол (или имат, но объркано и неясно), от друга страна се страхуват да признаят или да опитат, защото очакват порицание от силно хомофобското ни общество.

Мнозинството от хората са любопитни да опитат по няколко връзки и сексуални партньори. Патриархалният модел (затвърден в комунизма) от една връзка – един партньор потиска това естествено желание. В резултат много от хората са нещастни във връзките си, защото са сексуално и емоционално незадоволени. Това води до скандали, насилие, раздели, разводи, по-малко деца.

Провал. Страхът от провал в нашето общество е толкова голям, че повечето от нас са неспособни да го признаят, дори когато е очевиден. Лъжем и мажем, само и само да не трябва да се видим като провалени в собствени ни очи, в очите на близките ни и на обществото. Провалът е част от развитието на всяко човешко същество и всяко човешко общество. Бягането от него или прикриването му води до измами и болести.

Различие. Както нееднократно съм писал, знаменитите думи на баба ми „Гледай само да не си от различните” ясно показват настройката на повечето хора. А всеки човек е различен, потискането на различието е нездравословно и кара индивида да се прикрива и да лъже.

Всички тези неизживени страхове плашат повечето българи и те започват да бягат през глава от самите себе си (аз не правя изключение). Първо от селото в големия град. После от големия град в столицата. И накрая от столицата в чужбина. Това е последният стадий на нашето автоимунно заболяване, в резултат на което или не създаваме здравословно семейство и деца, или бягаме и изоставяме държавата си, или и двете.

Как изглежда развитието на един здравословен човек и едно здравословно общество (заимствам грубо от Густав Юнг)? Детство до 14, в което родителите обясняват за светлата и тъмната страна на всеки човек. Негативните емоции не се потискат или прикриват, а се обясняват и приемат. Юношество до 21-30 – бунт срещу родителите и обществото. Противо-родителски и противо-обществени прояви. Индивидът създава свое мнение и своя личност. Младост до 30-40 – индивидът учи, пътува, експериментира с различни професии и сексуални партньори. Зрялост до 50-60 – индивидът намира своята професия, партньор, създава семейство и деца. Залез – индивидът остава сам със себе си и своя партньор, осмисля преживяното и постигнатото, пътува, за да види света с нови очи.

Така развитият индивид приема мястото и държавата, където е роден и не си поставя за висша цел да избяга. Вместо това обича и уважава себе си и родината си и се стреми да участва в обществото така че да се бори за промени вътре в него следвайки или променяйки законите.
Колко хора познавате в България, които се развиват по този модел? Аз не познавам нито един. Какво се случва вместо това?

Ако нашите родители са отговорни, че са се крили и скатавали, за да оцелеят в тоталитарното комунистическо общество, то нашето поколение е отговорно, че при дадената свобода не сме се разбунтували срещу тях и не сме преминали в следващия стадий на социално развитие.

Резултатът? Едно блудкаво общество от страхливци, които или се скатават като родителите си и правят патриархални семейства, или мълчат и не смеят да обяснят защо не създават семейство.

Решението? Бунт. Безсмислен и само-разрушителен бунт е лекарството против автоимунното заболяване, което продължаваме да си причиняваме вече 30 години. Бунт на младите, които да експериментират сексуално, професионално, с наркотици, с провал, с различие.

Тъй като отворих сакралния въпрос с наркотиците, нека обясня. Най-големият страх на комунистическите (и не само) родители е децата им да не станат наркомани или да тръгнат по лоши пътища (по ирония на съдбата, децата трябва да направят точно това). Затова те задушават децата си с псевдо морал и ограничения, които в много случаи водят до… злоупотреба с наркотици.

Най-големите наркомани в моята гимназия бяха деца, които са ограничавани или потиснати от родителите си. Почти не познавам дете, което да е злоупотребило с наркотици ако има свободата да показва и нелицеприятната си страна вкъщи и да се чувства прието.

А и нека тук отворя темата какво всъщност е наркотик? За комунистическо-патриархалния родител и неговото дете, наркотик е вещество, което се купува от съмнителни типове и води до пристрастяване и дългосрочно до смърт. Затова тези родители и деца никога не си позволяват да тръгнат по този път. Вместо това те се пристрастяват към работа, семейство, приятели – наркотици, които изглеждат обществено приемливи и не се осъждат публично.

Според мен обаче, работохолиците са не по-малки наркомани от тези, които се боцкат с хероин. Обсебените от семейството си, всъщност го задушават и убиват, не по-зле от смъркащите кокаин. Крайната отдаденост на приятелството, в която се жертва лично време, интерес, жена, деца не е по-здравословна от пушенето на трева.

Наркотикът не е вещество, той е начин на ограничение и на мислене. Самото наркотично вещество в много случаи е полезно (употребявано с мярка), за да покаже на младите нови хоризонти, да разчупи черупката им на поведение и да им помогне да пораснат. Ето защо в общество, в което наркотиците са законни, обяснени от държавата, психолози и родители, те не са страшни за децата. Много по-страшно е тяхното отричане и потискане.

И да, ще има малък процент хора, които ще се метнат пред влака, защото са се насмъркали с кокаин и искат да си направят рисково селфи, но този процент е несъизмеримо по-приемлив от процента на разбитите и отчуждени семейства.

Когато говоря с мои познати, чувам следните думи.
„Дъщеря ми много иска семейство и деца, но не е готова”. Не мисля. Един човек, който истински иска нещо го прави, не си намира оправдания защо не го прави. По-скоро попитайте детето си какво в него го тревожи и обърква, опитайте се да приемете и разберете.

„Моят син от години живее сам и не се жени, защо?”. Вместо да го питате всеки път кога ще се ожени, попитахте ли го веднъж от какво се страхува? Какво го наранява? Казахте ли му, че ще го обичате дори ако никога няма семейство?

„Образцов дом” – тази болна табелка, наследена от комунизма, е това което кара домът на българското общество днес да изглежда толкова объркан и неприветлив. Защото в един здравословен дом няма образец, има точно толкова подреденост, колкото и разхвърляност, има любов, има омраза, има доверие, има лъжа.

***

Искам да подчертая своята несигурност в логическите връзки, които правя в това есе. Един от проблемите на нашето общество според мен е, че сме изградили логически връзки между различни неща и понятия, които ни ограничават и поробват. Семейство – добро. Наркотици – лошо. Отличник – добро. Посредствен ученик – лошо. Девица – добро. Курва – лошо. Тези връзки много често са непълни и неверни и не ни позволяват да се развием.

В западните общества са открили слабостите на тези връзки още през 60те години на миналия век, когато философите и писателите на абсурда, Албер Камю и Жан-Пол Сартр доказват, че в човешкото съществуване няма единна смислова нишка, която да издържи на всички предизвикателства на живота.

Това заключение им помага да са по-толерантни и отворени към света, защото съзнават, че нищо не е еднозначно. И най-важното, това заключение им позволява да приемат, че човекът е низ от променливи, а не скала от логика – днес някой може да ти е приятел, а утре да ти е враг, на 18 може да си комунист, на 40 да си консерватор, днес може да обичаш ягоди, след две години да си алергичен към тях.

В резултат мозъкът на западния индивид не е зает всяка секунда да анализира реалността и да я подрежда логически за пред себе си и за пред останалите, а се отпуска и живее, защото знае че нито човекът, нито светът някога могат да бъдат идеално подредени и логични.

Затова не се срамувам да призная, че многократно в живота си съм допускал сериозни грешки в преценката си, които са имали неприятни последствия за мен, моето семейство и приятели. Моята цел не е да се изказвам от последна инстанция. По-скоро желая да започна диалог с другите българи – поправете ме, допълнете ме, изложете вашите аргументи и доказателства.

Когато искам да съм 100% сигурен в логическите връзки, които правя, винаги се връщам към единствено ми есе, което е устояло всички предизвикателства на времето – „Не зная”. Или както видях написано на една тениска наскоро „Don’t believe everything you think”.