автор: mariq-desislava

Под мълчаливата врява на времето
лунни коне разпукват небето
и гасят тишината, лумнала в спомени.

Няма те безогледно дълго,
толкова, че чак горещината застудява.
Подгъва нозе душата
и чака демонично преображение
или пък лениво ангелско крило.

А всъщност нищо не чакам -
една светулчена поляна ми стига
и твоите ръце върху нея,
пълни с въздъхнал мрак.