автор: mitkoeapostolov

„Здравей” – казваме, за да поздравим. „Наздраве” – казваме, когато празнуваме и се чукаме с чаши. В българският пантеон на ценности здравето е на почетно място. Явно отричаме болестта, а тя, поне според източната философия, е точно толкова желана, колкото и здравето. Болестта (в умерени количества, също както и здравето) смирява човека, напомня му че е смъртен и понякога го лекува от някои заблуди. Защо тогава не казваме „боледувай” за поздрав или „на болест” за наздравица?

Защото в нашата народопсихология болката е отречена. На болен човек не се гледа с добро око, затова много хора се страхуват да признаят, че са болни. По ирония на съдбата, това влошава състоянието ни и според статистиката сме един от най-болните народи в Европейския съюз.

Останалите ни поздрави се градят на подобна основа. „Добро утро”, „добър ден”, „добър вечер”, „лека нощ” все изхождат от желанието за добро и избягването на лошото. Нерядко обаче, едно лошо утро, ужасен ден, нещастна вечер или неспокойна нощ могат да допринесат също толкова за развитието и себеусещането ни, колкото и добрите им разновидности.

Разбира се нашият език не е новатор в добрите пожелания и поздрави. На английски също съществуват „good morning”, “good afternoon”, “good evening”, “good night”, “cheers”. На немски имаме „guten morgen”, “guten abend”, “schon tag”, “schon abend”, “prost”. На френски изразите са „bonjour”, “bonsoir”, “bonne nuit”, “santé”. За съжаление нямам познания по хинду, китайски и японски, за да мога да направя сравнение между културите на изтока и запада. Но защо да не бъдем новатори в това отношение?

Много по-уравновесено би било болката и здравето да се приемат като двете страни на една и съща монета, всяка от които е еднакво желана. Ето защо, за поздрав може да използваме „привет”, за наздравица просто да се чукнем с чашата, без устно пожелание, а за „лека нощ” да погалим или целунем.

Разбира се забраната за използването на положителни изрази би била също толкова далеч от живота, колкото и постоянното избягване на болката и болестта. Най-здравословно е всеки да казва каквото му идва от вътре, а на тези които им интересно, да се замислят за смисъла на това, което казват.

***

Преди време пътувах с влак. Двама от пътниците в купето се разговориха и продължиха да общуват през цялото време. Накрая, единият от тях се обърна към мен, усмихна се и каза: „е, пак намерихме начин да уплътним времето”.

Явно за нас, времето, както и здравето, е издигнато на пиедестал. Не можем да си позволим да загубим нито миг от него и често ставаме алчни. Нищо чудно, че работим на две-три места, докато четем или слушаме няколко книги едновременно, или се стараем никога да не останем сами в мълчание.

Последствията от това постоянно уплътняване на времето са, че се лишаваме от пространство, в което да поставим под въпрос собствените си мисли и действия, както и тези на другите. Превръщаме се в стадо, което безспирно се лута, за да избяга от вълка, а не си даваме сметка, че вълкът върви сред нас.

Ето защо, вместо да „уплътняваме времето”, много по-здравословно за нас би било да „разреждаме времето” с интервали не непродуктивност и самота, в които да се приемаме и развиваме.

***

„Благодаря” – казваме, когато сме признателни на друг човек. „За нищо” – задължени са да отговорят те. Този отговор разкрива, че не ценим собствените си усилия. Много по-уравновесен отговор би бил „приемам благодарността ти” или просто „приемам”.

***

Най-спорният български израз за мен е „стегни се”, когато някой иска да те окуражи в трудна ситуация. Мисля, че този израз има точно обратния ефект. Неговото истинско значение е – „ти си слаб; това е неприемливо; спри да бъдеш слаб”. Вместо да се успокои, човекът, който чува тези думи се напряга още повече и се доближава до срив, а не до преодоляване на препятствието.
За решение можем да вземем пример от английския език, където в трудна ситуация хората казват “relax” (отпусни се).

***

В нашия език думата за заниманието, с което се препитаваме е „работа”. Коренът на думата работа е „раб” (роб). Нищо чудно, че често отношението към професионалните ни задължения е толкова злонамерено и сме един от народите с най-малка производителност. Всеки гледа да се освободи от робството – тоест да измами, обере или избегне работодателя си, а той/тя от своя страна се изживява като крепостен васал, който притежава работниците си.

Разбира се имаме и думата „призвание”, която се намира на противоположния полюс. В този случай, заниманието ни е дадено директно от Бог, съответно на нас се гледа като на месии. Такива професии са например свещеник, доктор, учител, полицай, пожарникар.

И все пак, липсва равновесна дума, която да отразява и положителната и отрицателната страна на действието. Добра възможност би била думата „занимание” или „занимавка”.

***

Друга любопитна препратка към робството са думите „съпруг” и „съпруга”. Коренът им идва от старата българска дума „пранга”, която значи верига, окова. Явно съжителството между мъж и жена се разглежда като вид робство в съзнанието на българина. Нищо чудно, че хората рядко са в мир с това, че са ограничени от рамките на семейството и се оплакват един от друг.

Съществуват няколко по-неутрални израза като „мъж”, „жена”, „моя”, „моята”, но нито един, който предполага приемане както на светлите, така и на тъмните окраски на брака. Думите „съжител”, „съжителка” звучат много подходящо според мен, за да опишат двама човека, които са решили да споделят животите си.

***

По някаква причина, думата „самочувствие” има отрицателна окраска в българския език. Хората със самочувствие се възприемат като високомерни. Според мен, самочувствието предполага, че човек изразява свободно своите чувства в дадена ситуация или по дадена тема, като отстоява и обосновава своето мнение в диалог със събеседник.

Вместо това, в нашата народопсихология на почит са подлизурството и подмазването. От там идва и тази склонност да любезничим пред човека, а да злословим зад гърба му.

Ето защо, според мен е време да преразгледаме смисъла на думата самочувствие и да се насърчаваме взаимно да си казваме и правиците и кривиците.

***

В нашия език думата „себераздаване” се приема за положителна. Коментаторите на футболните мачове обичат да хвалят някой футболист, че се раздава на терена и порицават тези, които играят по-пестеливо. Същите хвалебствия и осъждания са съотносими и към останалите професии.
В такъв смисъл, в нашето общество се ценят хората, които жертват себе си за някаква кауза – било тя забавлението на останалите, тяхното просвещение, прехрана или сигурност. Тези, които следват собственото си щастие и призвание, се приемат за егоисти, които заслужават наказание и в краен случай отлъчване. Желаното равновесно положение според мен е „себеуважение”, от което да следва уважение и към останалите.

***

Когато се описваме пред чужденците обичаме да се хвалим с нашето „гостоприемство”. Навремето сме отсядали в страноприемница, яли сме в гостилница. Да, българинът обича да приема и да ходи на гости, но гостоприемството ни е повърхностно. То се базира повече на храната и напитките, отколкото на истинското приемане на човека. Когато посрещаме гости, се подготвяме един или няколко дни предварително. Гледаме да блеснем в най-добрата си светлина, обличаме най-лъскавите си дрехи. Почти никога не се показваме такива, каквито сме в ежедневието си и не гощаваме с това, с което се храним редовно. Затова приемаме гости най-вече ако са познати. Много рядко отваряме вратата и още по-рядко душата пред непознати.

В случая, думата е красива и е на мястото си, просто следва да се замислим какво влагаме в нейния смисъл с действията си.

***

„Братовчед” – съкратено от „братова челяд”описва децата на братята и сестрите на нашите родители, баби и дядовци. Така, дори когато говорим за децата на сестрите, а не на братята, пак използваме думата „братовчед”. А защо да не наричаме сестрините деца с думата „сестровчед” или да се използва полово неутрална дума като „роднина”. Така първи братовчед става „първи(а) роднина”, втори братовчед „втори (а) роднина” и така нататък. Употребена без число, думата следва да запази сегашното си значение на „родственик”.

***

Няма как да пропуснем и вселената на обидите. Най-тежката обида в езика ни е „да ти е*а майката”. За мен това разкрива нашата нездравословна привързаност към майките ни, щом като се обиждаме повече от атака към майка ни, а не към самите нас. В по-развитите емоционално западни общества обидата е – „Fuck you”, “Va te faire enculer”, “Fick dich”. Разбира се и там има заигравки и шеги с майката (your mama jokes, изразът на френски nique ta mère), но ако истински искаш да атакуваш и обидиш един човек го правиш директно.

Изразът поставя и друг проблем. Как да бъде използван от жена? Употребен в сегашния си вид би прозвучал комично, ако не лесбийско. Щом ще оставаме на това ниво, редно е жените да могат казват „да ти е*а бащата”. Това обаче губи голяма част от емоционалния си заряд, тъй като в мачистката ни култура мъжете се възприемат като „е*ачи”, а жените като „е*ани”.

***

Една от най-големите обиди за един мъж е да бъде наречен „жена” или „педераст”. Нищо чудно, че повечето мъже се отнасят с недоверие и насилие към жените – това е най-сигурния начин да отрекат, че те не са такива. Патриархалното общество ни е насадило, че жените са слаби, чувствителни, лаладжийки и като цяло безсмислени извън цикъла на продължение на рода.

Обидата „педераст” няма нужда от задълбочен анализ. Всеки мъж всячески се стреми да докаже, че не е. Резултатът от тази свръх концентрация да се отхвърли педерастията е… педерастия. Обърнете внимание, че най-големите мачовци, най-често прекарват 90% от времето си с други големи мачовци, имат доверие само на мъже, изпитват чувства само към мъже, защото жените ги „е*бат”.

Уместен конфликтен разговор между мъже би следвало да звучи така:
- Какъв ти е проблемът? Моите доводи в тази ситуация са… Какви са твоите? Гледай си работата! Махай се от тук! Пречиш ми. Нараняваш ме. Спри! Замълчи! Ще те убия! Ами като не можем да се разберем с думи, дай да се разберем с юмруци.
Ако някой мъж желае да принизи друг мъж, който не присъства, може просто да каже „боклук” или „нещастник”.

От една страна, обида през секса и пола съответства на детско ниво на разбиране на вселената. От друга, в моменти на афект имаме нужда се върнем точно към детското, материалното, тъмното. Ето защо някои от псувните в сегашния им вариант, като че ли са най-адекватното вербално поведение в ситуациите, в които сме напрегнати и ядосани.

***

Наскоро се озовах по случайност на ножарски събор в Сопот. Това беше второто ми пътуване до града (ходил съм веднъж с екип от ПГТ Самоков и БАН за представяне на анализ на Тихонравовия дамаскин).

Тъй като не ме свърташе на едно място се озовах в дядо- Стояновата воденица, мъжкия манастир, Радиното училище, женския метох, родната къща на Вазов – емблематични места от романа „Под Игото”.

Не се срамувам да призная, че на 40, все още не бях чел романа. В училище претупах само задължителните глави. Срещата ми с музейния уредник в дядо-Стояновата воденица, който чувствено ми пресъздаде втората глава от глава от романа – „Бурята”, разговорът ми с домакинката в Радиното училище, която толкова ми заприлича на Рада Гспожина от главата „Радини вълнения” и която след дълго странство в чужбина се е прибрала заедно със семейството си в родния край, ме вдъхновиха да отворя страниците на този свети иконостас от патриарха на българската литература.

Докато още бях в плен на първите страници, разговарях с майка си. Тя с възторг ми разказа за посещение на театрална постановка от Иво Сиромахов, в която група учители се чудят как да нарекат книгата, защото „Под игото” вече не е политически коректно (в крайна сметка се спират на комичното „Под нищото”). И наистина – как е редно да наричаме този период от нашата история? Турско робство, османско иго, османско присъствие?

Не зная. Отговорът зависи от гледната точка. Ако си дядо Стоян от романа сигурно би го нарекъл турско робство. Ако си Политически анализатор от Западна Европа от края на 19 век, сигурно би го нарекъл османско иго. Ако си дървен философ от 21 век, който може да съпостави този период с робовладелческия строй в САЩ, Азия и Африка, сигурно би го нарекъл османско присъствие.
За всеки случай, масовата част от българите изглежда са влюбени в травмата и държат на турското робство. Те не желаят да контекстуализират, обективизират или уравновесят реалността. Вместо това предпочитат да възприемат такива усилия като дело на Сатаната, спонсорирано от соросоидни джендъри.

Може и да са прави, не зная.

За всеки случай, в страниците на романа „Под Игото” се появява любопитният образ на Кандов – студент, пропит с либерални идеали, който се бори за равноправие на жените (и правото им да спят с когото си пожелаят, без да бъдат насилвани да се женят), и свобода на личността.
В една от главите, той е затворен от турците като заподозрян, заедно с десетина други. Ето как реагира:
„Кандов пак протестира за това насилие над личността му, въпреки всякаква справедливост. Онбашията, позачуден, попроси едного да му преведе думите на тоя разсърден челебия.
- Кажи пак, Кандов, аз да разправя на ефендието – рече му Бенчо Дерманът, по-вещ в турския език.
- Кажете му, моля ви – подзе Кандов, – че моята лична неприкосновеност, моето най-скъпо човешко право, въпреки всякаква законност и справедливи основания…
Бенчо Дерманът му махна с ръка отчаяно:
- Та такива думи, нито ги има на турски! Остави се бе, Кандов!”

Ще рече, българската култура и общество отдавана са запознати с брътвежите на такива като мен. Също като онбашията обаче, почти 140 години по-късно (след царство, комунизъм и демокрация), за тях това са неразбираеми и ненужни словестни фанфари.

В обществата, в които живях на Запад, именно от такива безсмислени брътвежи са написани конституции и закони, които се спазват, които развиват, и които, дори традиционно възпитаният българин предпочита, след като почти една трета от населението на България емигрира и живее под тяхната шапка.

***

В страниците на романа с любопитство установих, че Вазов използва думата „позорище” за театър. Тя се използва и до днес в сръбския език със същото значение.

Би било хубаво да си имаме славянска дума за сградата. За изкуството според мен не е нужно, защото не е измислено от нас, а и не е наложително да сме такива пуристи към езика си, както французите към френския.

Ако желаем да избегнем отрицателната дума „позор”, можем да заемем „игрална зала” от хазартния бизнес. В този случай обаче, думата „позорище” е толкова звучна и цветиста, че чудесно би прилягала. Представете си: „Народно Позорище Иван Вазов”.

***

Само няколко часа след като завърших записките си върху българския език ми се наложи да ремонтирам една от лампите в стаята. Разбира се работата се закучи и се улових, че на всеки десет секунди си казвам наум – „да ти е*а майката”. Давам си сметка, че разсъжденията ми са абстрактни и няма почти никакъв шанс да променят мисловни модели изградени с поколения. Включително моя собствен.

Нямам за цел да предложа нов правилен език, който ще реши българските проблеми. Единствено желая да обърна внимание върху мисловните модели, които сме си изградили, защото понякога мислите ни се материализират и определят съдбата ни.

Давам си сметка и че повечето български мъже и жени не ги е еня за равноправие. Нашият народ е закърмен с патриархалния модел на развитие от столетия. За една жена в България е много по-ценно да има стабилен мъж, който финансово осигурява семейството, отколкото дървен философ, който преминава през личностни и финансови несигурности. За един мъж е много по-желано да има майка на децата си и къщовница, отколкото устатница, дето се шляе нагоре-надолу или прави кариера, вместо да се грижи за дома.

Това ми помага да видя двата модела на развитие на човешките общества. Първият, патриархалният, предоставя ред, спокойствие и сигурност. Недостатъкът му е, че няма свобода и развитие. Вторият, либерално-демократичният, предоставя свобода и развитие. Недостатъкът му е, че е разбъркан и несигурен.

Благодаря на българското общество, че ме запозна с предимствата и недостатъците на патриархалния модел. Благодаря на западното общество, че ме запозна с предимствата и недостатъците на либерално-демократичния модел.

Ако ми е позволено да избирам, бих желал да уравновеся двата модела в рамките на българското общество.

Завършвам с думите на Рангел Вълчанов – „всички ще умрем, а сега наздраве”, да ви е*а майката.