автор: yotovava

Красиво се мълчи на зазоряване –
щом тръпне тишината – овъглена.
Небето бавно кожата си сменя,
преди със сол да си посипе раните.

Наивни, още смели, неподучени –
през рехавите облачни решетки,
без планове, кроежи или сметки
избликват щедрите светлинни ручеи.

И Божият светлик прегръща всеки –
и млад, и стар – и без да прави избор.
В това е силата на всеки изгрев –

обратно се завръща – като фризби,
изчистен от неверия и схизми,
да ни раздипли верните пътеки.