автор: pinkmousy

И ето, през животите препускаме.
Отново се страхуваме да се обичаме.
И нараняваме се, и отблъскваме...
докато един към друг реално тичаме.
И пак, след кладата, се срещаме.
И след Виена...помним как горяха книгите.
И пак ме учиш, но и двама не проглеждаме.
Уж умни сме, но дяволски наивни сме.
Затворили сърцата си, страхливите.
Защо? Нима сами не чупим ги, уж пазейки?
По цяла нощ сме заедно, заспивайки.
А денем бягаме далече, мразейки.
Реални сме единствено във сънищата.
Там няма как да се преструваме.
По цяла нощ безмилостно прегръщайки се,
във онзи свят отвъден, докато сънуваме.
Ще ти насроча среща за след век,
когато може би ще сме пораснали.
Когато всеки вече своето сърце
ще е готов да подари без страх.
И ще те чакам. Без следа от страх.
Макар и споменът за кладата горящ да е.
Макар, че помня и войната, този мрак...
Дано ти смисълът да си открил за двама ни...