автор: Patrizzia

Череши нося, шепа, или две,
април проклет и време дъжделиво.
Дългът синовен тихо ме зове,
донесох ви и питка, и колѝво.

И тук гълчава, хора ,суетѝ
се някой пак припряно. За какво ли?
Гъгниво поп: "— О, Господи, простѝ!" -
в брадата си и за пари се моли.

Трапезите ту кваси, ту сушѝ ,
небесен ангел. Тих и невидим е,
оплаква той и живите души,
за тях е Бог на книга. И без име.

Присядат ми черешите, горчи,
свещицата се доземѝ стопява...
В дъжда дори сълзата не личи,
оплакала нетрайната ни слава...